Ти, малки, големи и още по-големи ми читателю, пролей сълза за невръстните безсмъртни, с които ще се срещнеш на следващите страници. Дано цял живот ти служат за пример. Не в усвояването на многото ранни знания и способности – за теб вече е твърде късно – но като доказателство, че Бог те обича, задето ти е отредил посредствен ум. Спомни си игрите на криеница, хартиените лодки по течението на реката, щастливите писъци, когато пясъчният ти замък отблъсне почти без поражения поредната силна вълна. И после изтрий тези спомени от съзнанието си. Цената на гениалността е ужасяващо висока и включва изтриването на може би най-щастливите мигове от човешкия живот. Така че дарявайки те с обикновеност, Бог ти разкрива своята любов. Отношението му към онези, другите, изглежда не е толкова еднозначно.

От Моцарт до Ан-Софи Мутер, от Рамануджан до Тед Качински въпросите около децата чудо неминуемо опират до теологията. Самият термин Wunderkind е роден в епохата, когато познанието реши да се счепка с вярата, а скоро след това и да обяви Господ за покойник. Използван е за първи път от Имануел Кант през XVIII век във връзка с невероятната и тъжна съдба на Кристиан Хайнрих Хайнекен от град Любек, който обаче е следствие, не причина за появата на термина. Същинската причина е нежеланието на западния човек да свързва чудото единствено със своя Господ Бог и идеята му, че може да си създава собствени чудеса. Деца, примерно. Прав е Айнщайн да свързва безграничността само с човешката глупост.

Лично аз нямам съмнение, че всяко дете е гений. Първото хванато от улицата познава абсолютната истина, ако още не са го научили да я прикрива. Това е причината нощем да се прокрадва до спалнята на родителите си просто за да ги чуе дали дишат.

Нощем всяко дете, именно защото е гениално, се моли само за едно. Да умре преди тези, които обича.

Възрастните се молят за други работи.