Ако ще да е Аристотел, възрастният човек никога няма да си върне изгубената детска мъдрост. Минават годините, а с тях на талази връхлитат оглупяването, цинизмът, равнодушието и останалите характерни белези на зрелостта. Децата са честни, не се притесняват да задават неудобни въпроси или да питат, когато не знаят. Плачат, когато им е тъжно, смеят се, когато им е смешно, наясно са кого обичат и кой ги обича. Децата са извънземни, като Малкия принц, който умее да казва истината в очите: „Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да обясняват и обясняват“. Уморително е за детето всяка вечер да обяснява, че чудовището под леглото му е истинско. Няма чудовища – досадено мърмори родителят, – ела да ти прочета приказка за лека нощ. Няма чудовища? Приказка за лека нощ? Добре тогава, нищо неразбиращи родителю, приспи детето си с приказката за доминантния сексуален маниак и сериен убиец Синята брада; успокой тревогите му с Хензел, Гретел и вещицата канибал. Не споменавай, че Малечко-Палечко е само ордьовър за Великана, а преди Златната гъска да разсмее принцесата, баща є – добродушният сатрап – е изклал стотици неуспели да я разсмеят… Възрастните не разбират, но детето знае, че черната хроника на Шарл Перо, братя Грим или Андерсен са неговата бойна подготовка за истинския живот, където чудовищата са навсякъде. Под всяко легло.

Серийните убийци са бивши деца, на които не са повярвали за промъкващото се в стаята зло. И то ги е погълнало, за да ги превърне в чудовищата от приказките за възрастни, чиито истории започват точно сега. Въпреки че и при серийните убийци „най-важното е невидимо за очите“, приятно четене. И кураж.