Води ли неизменно екранната любов до оплакването: „Снощи с приятелката ми решихме да правим любов като на кино – днес мен малко ме е срам, а тя не ми говори... Изглежда гледаме различни филми“?

Най-често първата и най-голяма любов се случва между момче и момиче, назад във времето, когато небето е по-синьо, въздухът – по-ароматен, трепетите – по-истински. В повечето случаи момчето и момичето ще седнат един до друг в кварталния киносалон, на последния ред, точно под кабината на прожекциониста и хванати за ръце ще мечтаят любовта им да бъде като онази на екрана пред тях. Да се целуват като Антоний и Клеопатра, да изживеят страстта на Франк и Кора (където само пощальонът знае защо звъни винаги два пъти), да опазят приятелството си като Жул и Жим, да полетят за последен път заедно над пустинята в самолета на английско-унгарския пациент Алмаши, да се преборят един за друг като сервитьорката от ресторанта на гарата Вера и затворника Платон...

А през това време по прашните улици около кварталното кино ще тича едно хлапе и ще пее: „Брижит Бардо и Жан Маре – тра-ля-ля в едно мазе“. И няма никакво значение, че Жан Маре всъщност предпочита да прави „тра-ля-ля“ не с Бардо, а с Жан Кокто. Защото в киното е възможно всичко. Дори да откриеш истинската любов и да останеш влюбен завинаги. 

В живота не се случва точно така. Когато филмът свърши, момчето и момичето ще излязат от салона, вече не хванати за ръце, и ще тръгнат в различни посоки. Ще преживеят нови любови и раздели, ще отгледат децата си, пред очите им ще се спусне пелена. Но когато надмогнат гордостта и страховете си, когато си спомнят за момента, в който са били истински щастливи, ще потърсят пътя към онова отдавна затворило врати кино – вероятно на име „Парадизо“ – където с побелели коси ще ги чака тяхната първа и най-голяма любов. И ще разберат, че всички гледаме едни и същи филми, защото кварталното кино може и да си е отишло, но любовта е все още тук – стара и винаги нова – трептяща 24 кадъра в секунда.