No smoking! Тъпо е, че смокингът ще надживее цигарите. Според прогнозите някъде през 2052 г. в Америка ще бъде запалена последната цигара, след което игрословицата със смокинга ще престане да бъде разбираема. Останалият див свят ще продължи по инерция да пуши още стотина години. А може и по-малко. След близо 400-годишна история ще изчезне цял един свят, забулен в дим. Ще изчезне така, както… както баща ми казваше: „Един ден ще престанеш да онанираш и ще изчезне един цял красив свят от видения“. Каза го по времето, когато в самолетите все още се пушеше, а мнението, че от онанирането се ослепява, започваше да избледнява за сметка на набиращата сила истерия срещу цигарите.

В предговора към „Добре дошли в маймунарника“ Кърт Вонегът пише, че най-важната причина някои американци да пушат толкова много е, че пушенето е доста сигурен, доста почтен начин да се самоубиеш. Самият той в началото на 85-ата си година се готвел да заведе дело срещу производителите на „Пал Мал“. Надписите предупреждавали, че ще го убият, а той цял живот пуши по две кутии на ден, при това без филтър. И продължава да се мъчи на този свят… Типично вонегътска ирония е, че писателят умира през април 2007 г., но не от цигарите, а защото пада по стълбите в дома си. Заради самоубийството на майка му суицидните мисли са чест негов спътник. Мисълта да изживее почтено дните си, по възможност пушейки постоянно, и да ги напусне по категоричен начин, го съпътства неизменно – в живота и в книгите. Постоянното пушене изпълва дните и страниците му. Главният герой на една от най-добрите му политически и корпоративни сатири – романа „Затворникът“ – е съветник на президента Никсън по въпросите на младежта. Единствения път, когато Никсън се обърнал към него, било заради това, че в пепелника му димели четири забравени цигари, а той се канел да запали пета… „Сега съветникът по въпросите за младежта ще ни покаже как се гаси скаутски огън“, казал Никсън

Дори последната си реч, произнесена вече от сина му Марк през април 2007 г., Вонегът завършва с думите: „Благодаря за вниманието, а сега трябва да тръгвам от тук“. „Да изляза за една цигара или завинаги“ – това е изречението, което Марк не прочита. То всъщност е последното.

В писмо до Кърт комикът Бил Хикс пише: „Най-лошият тип непушачи са онези, които идват при вас и започват да кашлят, гледайки ви с укор. Това е жестоко от тяхна страна. Все едно да отидеш в клуб на инвалиди и да започнеш да танцуваш“. Докато пиша тези редове, вероятно Вонегът седи в жълт облак някъде над мен и се усмихва под неизменния си пожълтял от пушене мустак на организираните опити на англосаксонската цивилизация да превърне пушачите в социални аутсайдери. Да бъде набеден за аутсайдер точно от американското общество за Вонегът е комплимент. Дали би казал: „Отказват ви почтеността, но сигурността си остава“?

Разрешете ми бавно, ароматно и сладко да се самоубивам по мъничко. Разбира се, без да ви го причинявам на вас. За вас смокинга, за мен пушенето! Да, добре – ще изляза на тротоара пред ресторанта, ще се свия в аквариума на прокажените на някое летище, дрехите ми ще миришат на тютюн, зъбите ми ще са жълти, а сутрин през юли ще си кашляме заедно със славеите – аз от цигарите, те от индустриалния смог. Ще се превърна в герой от черно-белите филми. Само в „Казабланка“ финалната реплика трябва да бъде сменена. Така мъжествено пушещият Богарт ще трябва да каже: „Наистина, Луи, това е краят на едно чудесно приятелство“. Краят!