Един декемврийски понеделник на 1986-а се прибирах след поредния безрадостен ден в 6-о основно училище „Граф Игнатиев“ по столичната улица със същото име, когато необичайна глъч привлече вниманието ми. Група момчета и момичета пееха песни на „Бийтълс“ и пишеха някакви неща на английски по стената на тогавашния нотариат – меко казано дръзко за епохата. Вече имаше милиционери и клюкареща тълпа граждани. Впоследствие се разбра, че някакви ученици решили да отбележат по този начин годишнината от смъртта на Джон Ленън, за което са били и сериозно тормозени. Аз вече бях слушал „Бийтълс“. Вкъщи се въртяха няколко нелегално внесени плочи, както и една на „Балкантон“ с мистериозното заглавие „Любовни песни“. Имахме книгата „Наричаха ги „Бийтълс“, а отскоро преведените на български хитове на групата ужасно забавляваха приятелите на брат ми (част от тези текстове ще срещнете на следващите страници в смелия превод на Георги Рупчев и Калина Филипова). „Да си представиш рай че няма – опитай, лесно е. Че няма ад под нас, над нас – единствено небе. Да си представиш: всички хора живеят с днешния си ден…“ Сигурен съм, че когато се окопитите, ще се сетите коя е тази песен на Ленън.

Та така. 50 години след епохата „Бийтълс“, след 68-а, след Белия албум светът изглежда плашещо различен. С музикалните революции изглежда е свършено. Също и с естетическите. Мирът и любовта се превърнаха в кухи фрази, в които останахме да вярваме само няколко маргинализирани наивници. Бунтовете ни са във фейсбук, а душите ни се битовизираха. Дори младите вече остаряват преждевременно.

Но стига вайкане. Все пак имахме „Бийтълс“, най-великата група в историята. 50 години по-късно няма по-добро и няма и да има. Би-бийп, ммм, би-бийп, йе!