В края на 1999 г., докато завършвах дипломната си работа върху така важната за обществото тема „Реинтерпретация на езическата символика в християнската иконография на Византия от доиконоборческата епоха“, родният ми квартал в София се оказа окупиран заради посещението на американския президент Бил Клинтън. Улисан в мъчителни паралели между древноегипетската птицечовешка форма на душата Ба и архангел Михаил, този подвиг на евроатлантическата ни интеграция слабо ме интересуваше. Но както често се случва в живота, в един момент битът надделя над съзнанието и се наложи хем да разходя слепия си пудел, хем да изхвърля два преливащи от боклук чувала в кофите на улицата. А на улицата – лимузина. В лимузината – прозорец, а от прозореца – самият Клинтън, който ведро помаха с ръка на бледия студент с огромни чували в ръцете и сляп пудел в краката. Съвсем по български студентът се почувства унизен, че „лидерът на свободния свят“ го е видял в подобен отпадъчен вид, наведе глава и без да отвърне на поздрава, затътри товара си към контейнерите, затвърждавайки в себе си сложната представа, която имаше за институцията „американски президент“.

Сложната представа, разбира се, идваше от българската среда в началото на 80-те. В детството ми Рейгън вече бе припознат като основен враг на Тутраканска околия, изучавахме стиховете на Орлин Орлинов („И ако ръката, която уби Кенеди Първи, Кинг Черни, Кенеди Втори, рече да запали земята, водата, небесните простори, кой ще ни защити?“), по радиото звучеше песен за Никсън, който стреля по виетнамски деца („Моля ви, г-н Никсън, не убивайте деца. Не убивайте… деца“), а в читанката грееше безкраен опус за угнетени народи, пишещи до президента Труман, който отказва да им отговори („Тъмно небе тъмнее над студения Вашингтон/и по улиците препуска пълен с писма камион…“). После демонът от Белия дом изведнъж се превърна в ангел хранител, символ верую и хляб наш насъщен. В това пълно объркване единствено морално-оралният казус с Люински като че ли донякъде успя да разведри атмосферата. Но само донякъде. Защото личността на американския президент беше и е осъдена да съществува само в крайностите. Образ невъзможен, разкрачен между идеология и конюнктура, между разрушителна омраза и оргазмено възхищение. Царската корона е тежка не само според поговорката.

Първият е Уошингтън, последният (засега) е Тръмп. Общо са 45 и ако има нещо, което ги обединява, то е статутът им на съвременни римски императори. Възхищавайте им се, мразете ги, но не забравяйте: те промениха и вероятно ще продължават да променят човешката история. Алтернативите впрочем са далеч по-неприятни.