Културата, изглежда е това, което остава, след като сме изровили паветата и сме изпотрошили прозорците. Културата е възпитание в степен на съпротива. 1968 е годината, в която навсякъде по света възниква съмнението: „Големите ни изглеждат големи само защото сме на колене.“ В Прага това е опит да се свалят веригите. В Париж – да се разрушат олтарите. „Ние изобретяваме един нов, оригинален свят. Въображението е унищожителна сила“ – пише на главния вход на Сорбоната на 13 май 1968. Това е обединение срещу всички форми на авторитета. Като бягство отнякъде. Но накъде? Остра необходимост да се отиде другаде, но без смелостта да се остане там. Революцията не е ли най-приятният ден от седмицата? Някои хора са по-прозорливи, но то е с цената на периодична омраза към себе си. Ние сме жители на един непрекъснато променящ се фанатизъм. Може би такава е съдбата на хората: да си представят големи булеварди, за да се осмелят да направят малки крачки. Успяха ли младите хора на 1968? Да. И не. Не, защото сексът има повече свобода на изразяване от властта. Младежите просто си събраха куфарите и се качиха на влак, който няма да замине. Утопия? Аха. Но да си съгласен е най-лошата илюзия. Човекът съществува само ако докаже, че присъства в този свят. Ако нашите университети не отглеждат бунтари, които атакуват живота с цялото си съмнение, значи нещо не е наред в нашите университети. Представяме ви на страниците на L'Europeo най-дългата година. 1968-а. И тя отмина, но наопаки.