Поезията съдържа смъртта в себе си, поезията е наполовина свобода и наполовина смърт. Посочените, призваните сред мнозината звани да са поети, да се съизмерват с Бог, създавайки светове от Словото, го чувстват или знаят, проумяват го със свръхсетивността си на провиждащи, с обзетостта си на посветени, с лудостта си на обречени.

Смъртта е съблазън и предизвикателство за поета, копнежна жажда по мистичния абсолют, опит за прекрачване на невъзможните граници, безмилостна тяга към загадката на отвъдното.

Та затова не само България е „земята на убитите поети“ според ярката, преувеличена в жестоката си истинност и по тази причина манипулативна метафора. Цялата земя е осеяна с разтерзаните участи на словесните мъченици, с техните знайни и незнайни гробове, разстреляни животи, ослепени прозрения, смазващи нищети, заглушени вещания, самоубийствени жестове.

Но е толкова величествено и пиедестално да се отличим с дамгата си на земя жертва, на земя, която е белязана с уникална трагическа участ и история, с невероятна по рода си братоубийственост – единствената земя на убитите поети. Сладостно-болезнено. Чутовно-самосъжалително.