Ръкавиците му са парфюмирани, всяка по различен начин, за различните часове от деня. По шест на ден, да бъдем точни. Ваната му също е парфюмирана. След това грим по лицето, разбира се. Дрехите му са положени грижливо в куфар от злато, толкова тежък, че се налага да бъде носен от двама души. Което не е проблем в годините на Наполеон, когато новият световен ред се пише във Франция; какво би попречило на един елегантен парижанин да наеме двама души да носят куфара му. Златния.

Ако не друго, той е елегантен, дума да няма. Контето мосю Алфред д’Орсе се облича превъзходно, има чувство за стил, рисува добре, играе хазарт, стреля, язди, влюбва се неохотно и разлюбва охотно, участва в литературните и обществени скандали на деня, хулен е и почитан едновременно; накратко, Алфред д’Орсе е едно от онези контета, дето грабят с шепи от живота, ала нищо не се проплъзва между пръстите им. Така щото, ако се случи, че се сближи с някое семейство, той взима всичко и получава всичко. Примерно? Примерно, когато е във финансово-благородна-лирична връзка с графа на Блесингтън, той има любовна връзка със самия граф, със самата му съпруга и със самата му дъщеря, за която дори се жени. Висш пилотаж.

Когато Алфред д’Орсe се изгражда като личност, простете клишето, Наполеон гради новия световен ред, и това е важно да се повтори. Наполеон създава империя, която надминава всичко чувано и нечувано от други двама велики строители на империи, Екатерина Велика и Фридрих Велики. За да обобщим, през втората декада на деветнайсети век Наполеон практически се разпорежда от Балтийско до Средиземно море, от Атлантика до река Висла. Париж е центърът на света, а нашият герой граф д’Орсе е центърът на Париж.

Огъстъс Вилиърс
Портрет на британския военен Огъстъс Вилиърс, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

В такива славни години расте Д’Орсе, с недокоснатите си розови устни, които запазва с обвивка на възхитителни нектарини завинаги; висок и изправен, същинска струна; профилът му, който би могъл да бъде ползван във всеки час по изобразително изкуство, където възторжени или не ученици се учат да рисуват профил под сумтенето на намусения си преподавател. Където и да е учил този млад парижки блян, истинското образование се стоварва върху главата му, когато се сблъсква с гламура, съпътстващ къщата на баба му, хотел „Крофур“. Това е училището за живота, което той охотно научава. Там нашият двуполов герой, все още млад и зелен, за когото Караваджо би плеснал с ръце от възхита, срещнал Гронов, млад офицер. Важно за историята ни е не какво прави този млад офицер в Париж, а как описва Д’Орсе, а именно, цитирам: „впечатляващо красив, с изтънчени маниери; когато го видях за първи път, помислих, че може да бъде ползван за модел, когато се създават статуи“. Гронов, епистоларно разточителен, продължава с описания тип „притежава тяло на гръцки бог“, но стига толкова, че става досадно.

Въпросният дом на бабата, хотел „Крофур“, е истинска находка за граф д’Орсе, където безкрайните му таланти избуяват, нота по нота и цял етюд става. Животът във висшите парижки ешелони по времето на Наполеон е разкошен. Целият този разкош се наблюдава и в хотел „Крофур“. Наполеон си играе с Париж и го рисува величествен. Малките и криволичещи улички дават път на величествената Rue de Rivoli, после Rue de Castiglioni, която е на хвърлей разстояние от Le Meurice, а когато си до Le Meurice, можеш да правиш каквото си поискаш. Но градоустройствените дела настрана, Наполеон, разбира се, въвежда газовото осветление, да не забравяме. Че и кейовете по Сена. Плюс три моста над реката. Дава разпореждане за строеж на Триумфалната арка. Целият този мащаб се пренася в домовете, където интериорният декор се изпълва със златни или позлатени предмети. Тогавашните историци отдават заслуженото на това решение на Наполеон за богата декорация, защото, твърдят те, „Наполеон помагаше на малките производители по този начин, неслучайно възобнови кралския двор, за да има пазар за много луксозни занаятчийски работилници във Франция“. Подпомагане на малките предприятия, нещо такова. Примерно Chardin e малко ателие за луксозни парфюми, което няма как да оцелее без Наполеон. Самият владетел поръчва за лични нужди по 160 бутилки с парфюм годишно (последната подобна информация е от 1810 г.), което е огромно количество за малкото ателие. Това скоро приключва, да не забравяме, че на 6 април 1814 г. Наполеон абдикира.

Коризанд Армандин Леони Софи дьо Грамон
Портрет на Коризанд Армандин Леони Софи дьо Грамон, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

След края на управлението на Наполеон династията на Бурбоните е реставрирана. Париж, не така лустросан като при Наполеон, продължава да бъде най-желаното място на Стария континент. По времето на Наполеон британците нямало как да пътуват до Париж, тъй че онези, които сега можело да си позволят това, го правили с охота – пълнили кафетата и ресторантите. Все едно били пуснали евтин изиджет Лондон – Париж. Построеният от Ришельо Пале Роял се пълнел след седем вечерта с интересни чужденци – тук принц, там херцог, или пък крал, всякакви по народност, британци, немци, руснаци, австрийци; прекрасен терен за изява на нашето момче, граф д’Орсе. Пале Роял бил център на модния живот, на добрите обноски и фини маниери, но и на секса. До магазинчетата на стари бижутери или шивачи на рокли, поставени там за удобство, как иначе принцовете и графовете ще купуват подаръци на любовниците си, имало едни малки стълби, които отвеждали до интересни кафета на първите етажи. А там – посрещат ви елегантни дами, très décolletées, дето пише Ник Фолкс, обвити с перли и диаманти, готови да задоволят всяка аристократична сексуални прищявка. В тия славни вечери нямало как изтънчената осанка на граф д’Орсе да не бъде забелязана и нашият герой умело заздравил връзките си както с Бурбоните, така и с британските висши среди.

През 1818 г. Ида, сестра му, се омъжила за херцога на Гиш, Антоан Алфред Аженор дьо Грамон, наследник на херцога на Грамон. Добър брак. Когато три години по-късно Луи XVIII изпратил херцога на Грамон да го представлява на коронацията на Джордж IV през лятото на 1821 г. в Лондон, фамилията Д’Орсе решила да пътува до Лондон и в цялата трупа се включил граф д’Орсе, тогава на 21 години.

Наполеон Луи Бонапарт
Портрет на Наполеон Луи Бонапарт, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

Д’Орсе изглеждал превъзходно на 21. И предизвикал сензация в Лондон. Време е за екшън.

Лондон се развивал стремглаво през онези години, без да се мери с Париж, но все пак тук нещата започвали да се случват. Точно тогава върхушката е зашеметена от Д’Орсе и не минават и седмици, преди да започнат да копират стила му. Бил безпощаден и проправял пътя си в обществото без никакви задръжки. Ако вярваме на писателя Шатобриан, а защо да не му вярваме, „нищо не успява в Лондон така, както нахалството“, пък Д’Орсе е точно такъв – галопира през Хайд Парк, забавлява се с дендита, играе хазарт; репутацията и връзките му скоро го вкарват в модните домове. Така дошла поканата за Холанд Хаус.

Точно извън Лондон, Холанд Хаус е селско имение за политическо забавление. Като Сараите, ама не точно. Само тук можело да усетиш насладата от парти извън града, ала на минути от самия град. Вечерите в Холанд Хаус били легендарни. Лейди Холанд водела записки за гостите си, което е похвално, как иначе щяхме да разберем къде е стоял граф д’Орсе. Даже Лорд Байрон отбелязва: „Обществото там беше много добро. Винаги срещаш някого, когато трябва да познаваш“.

Почти 50 души се събират на вечерите, само от високите етажи на политиката, изкуството, литературата, науката, армията. И макар домакинята да не била от най-любезните (Лейди Холанд била същински деспот, ставало това, което искала; дълги години вечеряла точно в пет следобед независимо от протестите на гостите си), Холанд Хаус се превръщал в институция. Когато граф д’Орсе се появил на вечерите, за почуда на всички мястото му било отредено до самата Лейди Холанд. Лондон е покорен от д’Орсе и точка.

Лейди Холанд, както стана дума, била истински деспот и не само че започвала вечерята в пет, но и държала залата студена, нарочно. Отнасяла се зле с гостите си, които въпреки всичко посещавали Холанд Хаус. Самият Д’Орсе, също на ръба да се превърне в нещо като придворен шут, един ден не издържал и реагирал остро. Случката е описана чудно от писателя Хенри Хюит: „Графът стоеше до нея, а тази жена, която ловко успяваше да управлява отбран кръг от гости, ту изпускаше салфетката си, графът я вдигаше галантно; после ветрилото си, след това вилицата си, лъжицата си, след това дори чашата, а нейният съсед вдигаше падналия предмет. В един момент търпението му се изчерпа, а когато тя изпусна пак салфетката си, той се обърна, повика сервитьора и му каза да постави всичките му прибори и храна на пода, каза, че щял да завърши вечерята си на пода, защото така ще е по-лесно да вдига падналите неща на лейди Холанд“.

Джордж Гордън Байрон
Портрет на Джордж Гордън Байрон, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

Това съвсем не се харесало на лейди Холанд, а историята се разнесла набързо из Лондон, за да получи графът покана за друга къща, тази на графа на Блесингтън, където започва и свършва всичко. Как беше – едни врати се затварят, за да отворят нови. Буквално.

В сърцето на тогавашен моден Лондон, на площад „Сейнт Джеймс“ номер 10, къщата на граф Блесингтън е изключително удобно място за социални сбирки, вечери, вечеринки, нощни събирания, оркестрирани от Лейди Блесингтън – по-млада, по-успешна версия на Лейди Холанд. Нещо повече, Лейди Блесингтън била една от лондонските красавици, някаква странна амалгама от класическа красота, загадъчност, жизненост и интелигентност. И когато на Острова се появила друга амалгама от същите качества, само че в мъжко тяло, дуетът бил неминуем. Цял Лондон говорил за граф д’Орсe, лейди Блесингтън настоявала да бъде поканен сред гостите, лорд Блесингтън нямал нищо против. По-късно и двамата ще се озоват в леглото на графа, за да се омъжи той за дъщерята на Лорд Блесингтън, но такава била въртележката на съдбата.

Лейди Блесингтън, бездетна на 32 години, очевидно се била отдала на мисията да завладее социално и културно Лондон, което правела със завидна лекота. Граф д’Орсе, също без деца, млад и целеустремен, трябвало да намери начин (или начини) да продължи да харчи с лекота, това му се удавало, и ако начините били да се сближи и с Лейди, и с Лорд, какво да се прави, такива са пътищата. Иначе, иначе какво? Очаквала го безславна военна служба във Франция при един отиващ си монарх, липса на модни фанфари и любовни сюжети, никакви парфюмирани ръкавици, скучни вечери и безпаричие. А как само обичал да пазарува той, как обичал…

Лейди Блесингтън го харесала, Лордът също, ала времето имало други планове.

Изведнъж дните от календара припомнили на граф д’Орсе, че бил дошъл в Лондон като част от френската делегация по повод коронацията на Джордж IV. Трябвало да отпътува обратно. Появил се като персонаж, който разбърква картите на лондонското общество, сега трябвало да си тръгне, оставяйки тестето на две. Тъкмо било започнало да се оформя лъстивото ménage à trois между него и фамилията Блесингтън, и пфуууу, французинът напуснал Лондон.

 Чарлс Стандиш
Портрет на британския политик Чарлс Стандиш, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

Че и по-лошо. Бащата на графа, високопоставен генерал от армията, бил дислоциран в малкото градче Валанс в Южна Франция. Може да си представите как се чувствал дендито на всички дендита, тъкмо покорилият Лондон граф д’Орсе, който трябвало да се появи със златния си куфар в някакво провинциално градче. Ужасно.

Ужасно се чувствали и в Лондон. Блесингтън решили да предприемат пътуване из Европа, което продължило цели осем години.

На 31 август лейди и лорд Блесингтън пристигат в Париж. Някъде по същото време, да не ви занимавам с подробности, недотам интересни за вас, генералът – баща на граф д’Орсе, и лорд Блесингтън вече преговарят дали да не съюзят двете фамилии – граф д’Орсе да се ожени за дъщерята на лорд Блесингтън. Само месец по-късно била постигната договореност – ясно било, че граф д’Орсе няма да стане генерал, по-скоро може да предвожда модните тенденции в Лондон или Париж. Няма да превзема континенти, а ще превзема социални вечеринки. Единственият начин това да се случи било с парите на лорд Блесингтън. Речено – сторено, дъщерята от първия брак на лорд Блесингтън (тогава едва на 14, нищо неподозираща), щяла да се омъжи за граф д’Орсе, когато му дойде време, а дотогава дали пък граф д’Орсе да не попътува със семейство Блесингтън до Италия, за да може лейди Блесингтън да се влюби още по-дълбоко в графа – че кой казва, че мащехата не може да люби мъжа на доведената си дъщеря.

Катунът „Блесингтън – Д’Орсе“ се задвижил из Европа и на 1 април 1823 г. пристигнал в Генуа. Точно тогава започнала и истинската легенда около граф д’Орсе – това, че е покорил сърцата на най-безцеремонно харчещата пари фамилия из Европа, било едно, но кой би рекъл, че лорд Байрон също ще падне в капана. Да, същият този Байрон. По това време Байрон пише „Дон Жуан“ и предната година е работил по творбата в Пиза. Последният италиански град, в който се установява, е Генуа. Там среща лорд Блесингтън, запознава се със съпругата му (лейди Блесингтън по-късно пише книгата „Разговори с Байрон“), но вижда и граф д’Орсе. Представят му Д’Орсе като „любовника на лорд Блесингтън, прикриващ се като любовник на лейди Блесингтън“. В онези месеци популярността на лорд Байрон расте в цяла Европа, както и растат френетичните му нощни връзки, хомосексуални забежки и добре документирани афери с дами от потекло. Когато се запознава с Д’Орсе, лорд Байрон е на 35. Умира година по-късно.

Ясно е, че лорд Байрон бил впечатлен от граф д’Орсе. Ден след първата им среща той написал писмо на Том Мур, който по-късно става първият му биограф: „Намирам лорд Блесингтън и съпругата му за много приятни персонажи, а те пътуват с изключително красив спътник, предрешен като „френски граф“, който има цялото излъчване на прободен Купидон и е един от малкото примери, които съм виждал, отговарящи на идеала ни за френски мъж отпреди Революцията“.

Какво точно се е случило между лорд Байрон и граф д’Орсе, не е ясно, но след раздялата всеки поел по пътя си, а граф д’Орсе останал с фамилия Блесингтън. Изследователи твърдят, че любенето между Д’Орсе и лейди Блесингтън се засилило и скоро станало достояние на всички, даже лорд Байрон пишел в писмата си до лейди Блесингтън „твоят Д’Орсе“; нещата се усложнили още повече, когато Лорд Блесингтън починал и новата тройка (доведената дъщеря, граф д’Орсе и мащехата) трябвало да се върнат в Лондон. След няколко лупинга и за зла участ на доведената дъщеря, Д’Орсе и лейди Блесингтън на практика заживели заедно – тя, давайки грандиозни партита; той, давайки тон за модна песен в цял Лондон. А дъщерята изолирана настрана. Добре че и тя – горката – скоро намерила млад любовник.

Ференц Лист
Портрет на Ференц Лист, колекция „Портрети от Алфред д’Орсе“

Колкото и да не им се искало на лейди Блесингтън и граф д’Орсе, охолният живот струвал пари. Имали някакво достойнство и не разтичали единствено на парите на починалия лорд Блесингтън. Нашият граф д’Орсе бил отличен художник, портретите му се продавали добре. Нашата лейди Блесингтън пишела лековати романчета, които също се продавали доста добре. Дребни суми обаче, недостатъчни за едрите харчове. Не след дълго кредиторите започнали да чукат на вратата един след друг. От златари до агенти на компанията за газ. През май 1849 г. се наложило да разпродадат всичко в Гор Хаус – къщата, където живеели. Само си представете – включително и всеки предмет, купуван лично от граф д’Орсе, а той, графът, обичал да пазарува като никой друг. Къщата била пълна, но не с гости, а с любопитковци, които искали да се докоснат до този граф, преобърнал модните възприятия в Лондон. Вази, полилеи, мебели, бижута, картини, книги, порцеланови чаши, каквото ви хрумне, живот на продан, при това на половин цена. Граф д’Орсе вече бил във Франция и търсел помощ от стария си приятел принц Луи Бонапарт, който тъкмо бил избран за президент на Втората република, ала помощта закъснявала.

Когато през 1952 г. Бонапарт все пак провъзгласил графа за директор на училището за изящни изкуства, вече било късно. Между три и четири часа през нощта на 5 август същата година граф д’Орсе починал. Дори за смъртта му се носят легенди. Най-колоритна е тази, разказана от възрастна жена, твърдяща, че била приближена до графа: „През последните месеци от живота си граф д’Орсе се влюби във валсовата музика. Една от неговите племенници му свиреше, когато беше изморен или изпитваше болка. Една вечер през август той седеше в стола си, заслушан в пианото. Изведнъж каза: „Свири по-бързо“. После повтори: „Свири по-бързо“. Когато пиесата свършила, графът вече бил мъртъв. Разказващата дама знаела това със сигурност, защото не някаква си племенница, а тя свирила на пианото.

Смъртта на графа била международна новина. Модните и по-сериозни издания се надпреварвали да пишат дълги профили. А самият президент Луи Наполеон го нарекъл „най-добрият ми приятел“. Тялото му било положено в гроб във формата на пирамида, по негово изрично настояване приживе.

Това се случило на 14 август 1852 година.