Годината е 1961-ва. Константин Павлов върви през столичния площад „Славейков“. Спира го един цивилен и в лицето му казва: „Ние теб за 24 часа можем да те ликвидираме, но не искаме да даваме храна за шум на Запада“. И отминава. Този „един“ не е щатно ченге, а още по-лошо – този е бивш ремсист, сътрудник на ЦК на БКП по въпросите на художествената литература. 

Присъдата е произнесена, но изпълнението ƒ се отлага. Засега. 

Отлага се, защото само преди пет години, през февруари 1956 г. в Москва на ХХ конгрес на управляващата КПСС култът към личността на Сталин е развенчан. Същата година на 2 април започва да заседава Априлският пленум на ЦК на БКП, Живков е новото партийно лице, което поема властта в страната. Вече тече започналото кратковременното „размразяване“ между Съветския съюз и враговете му. В Кремъл се опитват да омекотят тоталитарната система и да се въведе някакъв нов сорт демокрация по съветски. Въвежда се някаква относителна свобода за интелектуалците. Докато не идва 1964 г., когато неосталинистите си възвръщат позициите.