Сексуалният тормоз и злоупотребите с него позволяват това; те са се превърнали в клише, а клишетата плачат за пародиране. Ще разкажа два-три вица, ще се подиграя на импотентния Запад, ще иронизирам клетата Истанбулска конвенция и ще пожъна хиляди лайкове. С една дума, знам как. Но няма да го направя.

Причината е проста – не съм жена. Не че жената разказва свободно за причинения тормоз; напротив, трудно є е. Но как да усетиш какво изпитва тя в пещерата на нюансите, където от намека до принудата се стига лесно, неусетно почти? Затова ще си спестя шегите и мъжките оплаквания. И ще опитам невъзможното – да разбера. Защото ние, мъжете, не знаем много.

Какво знаем например за най-красивата жена в историята, Хубавата Елена, разпалила Троянската война? Имам предвид от първо лице, от нея самата? Знаем, че разни властни мъже непрекъснато я отвличат: Тезей, Менелай, Парис, отново Менелай. Но как тя е приемала това? Имала ли е мнение? Дали е обичала дръзкия Парис? Или си е държала на суровия Менелай, който след десет години раздяла тръгнал да я коли, ама размислил и си я прибрал обратно? Омир не казва. Елена мълчи. Узнаваме само, че изпитва чувство за вина за всички нещастия, за които е абсолютно невинна.

Можем да разкажем тази история хиляда пъти. На север от Рим, сред зелените хълмове, е Сабина, свързана с една от най-древните истории за насилие над жени. Свенливият български език я нарича „похищението на сабинянките“; на други езици си е просто „изнасилване“. Основателите на Рим останали без жени и поканили съседите от Сабина на купон. Насред празненството грабнали жените им и ги присвоили по единствения познат за древността начин. Накрая обидата се увенчала с унижение. Похитените жени уредили мира: така и така връщане няма, поне да не се лее кръв.

Хилядолетия жената има само това право: да приеме насилието, за да спре по-голямо насилие. Иначе главно мълчи. 

Чуваме я само когато стане царица, императрица или жрица. И то по държавните въпроси. Не знаем кой є намига, кой прави мръсни намеци, кой използва мъжката си власт, за да се наложи, как се отнася с нея съпругът Ž. Това си остава най-голямата тайна на човечеството. „Жената е негърът на света“, пее Джон Ленън. Това ехо звучи в десетилетното мълчание на жертвите на Харви Уайнстийн и Доналд Тръмп. Вековете са ги научили, че няма кой да ги чуе, когато се оплачат от Големия шеф. 

Джърмейн Гриър
Известната феминистка Джърмейн Гриър в дома си във Великобритания през 1976 г.

Дори проговарянето на жената през ХIХ век не включва тормоза. Движението на суфражетките и романите на сестрите Бронте неусетно го пропускат. Затова пък в „Клетниците“ Виктор Юго рисува тормозената жена като съвършената жертва. Клетата Фантин, майката на Козет, е сред най-трагичните литературни образи. Всеки подлец може да се възползва от нея. Нейните безкрайни нещастия са кървавата валута, с която плаща живота на дъщеричката си. За нея самата обаче спасение няма. 

Малко по малко жените решават своите проблеми – еманципацията, правото на глас, противозачатъчното хапче, семейното равноправие, абортът, разводът, наследяването. Но онова, неуловимото – тормозът насаме – дълго убягва на законодатели и активисти. А когато законите се затруднят с даден проблем, идват революционерите, които тръгват да решават всички проблеми накуп.

В този смисъл революцията от 1968 г. е решаваща. Нека спрем в този миг, защото той няма да се повтори. От касапницата на Втората световна са минали повече от двайсет години. Европа е възстановена главно от жените. Германия още помни Trümmerfrauen, жените от руините. Те не само са работили, но са родили ключовото поколение на следвоенния Запад: бейбибумърите – двайсетгодишни, многобройни, решителни, леви, революционни. Нищо не може ги спре. Тяхното математическо надмощие над възрастните, на два пъти редуцирани от войните, им дава оптимизъм и самонадеяност. Те, младите, са повече. И имат думата, за последен път в европейската история. Това е моментът за пълна промяна. 

Революцията на шейсет и осмаджиите променя всичко. От нея се ражда и борбата със сексуалния тормоз. Както всичко през това опияняващо време, тя е придружена с революционни преувеличения. През 1970 г. британката Джърмейн Гриър публикува своя радикален манифест „Жената евнух“, в който твърди, че традиционното семейство репресира жените, отнема им жизнеността и ги превръща в евнуси. Скандалът е огромен, тиражите – изчерпани. 

Малко след това е изковано понятието sexual harassment, на български – „сексуален тормоз“. Ражда се в най-радикалното гнездо на побеждаващата революционна култура – университетските кампуси на Съединените щати. Значението му се свързва с тормоз или склоняване на сексуална основа – или нежелано обещание за облаги в замяна на сексуални услуги. Не става дума просто за изнасилване или побой. В повечето случаи говорим за натиск, обиди или сексуално изнудване, при това с чест и натрапчив характер.

Както виждате, прицелът не е семейството, а работното място и публичната среда. Но Гриър вече е вдигнала летвата. И проблемът за сексуалния тормоз лесно прескача от конкретните казуси до цялостна революционна философия за радикални промени в отношенията между половете. Казусите помагат на законодателството да се развива в посока решение. Радикализацията обаче снабдява женското движение с противници, които добавят harassment-a към преувеличенията на крайния феминизъм. Левица срещу десница: отляво валят обвинения в бездушие, отдясно – в мъжемразство. Така теоретичните битки често изместват главния въпрос: реалното страдание на жените, подложени на натиск от овластени мъже.

Всичко това щеше да си остане философстване от кампуса, ако не бе случаят „Хил срещу Томас“. През 1991 г. президентът Джордж Буш-баща предлага Кларънс Томас за Върховния съд на САЩ. Ходът е почти гениален. Томас представлява неочаквана комбинация: десен афроамериканец с безупречна професионална и лична репутация.

Изведнъж обаче неговата дългогодишна сътрудничка Анита Хил (също афроамериканка) го обвинява в сексуален тормоз. Разказва как Томас я канил често извън работа, говорил Ž за чудноват секс с животни и други мръсотии, често намеквайки за своята сексуална мощ. Веднъж даже попитал: „Кой е оставил косми от пубис по кока-колата ми?“. Анита отблъсквала намеците, но търпяла. Нещо повече, последвала шефа си на ново работно място. „Мечтаех за кариера“, било оправданието. 

Томас категорично отрича, но отказва да се подложи на детектор на лъжата. Хил обаче приема; детекторът потвърждава версията Ž. В края на краищата в съда това доказателство не важи и Кларънс Томас е утвърден за поста с минимално мнозинство. Заема тази длъжност до ден-днешен: деветимата американски върховни съдии са до живот. 

Скандалът „Хил срещу Томас“ показва колко особено престъпление е сексуалният тормоз. Той най-често се случва насаме между двама, което го прави трудно доказуем: нейната дума срещу неговата. Предполага най-разнообразни манипулации и от двете страни: той защо издига по- красивата? А тя какво търси в хотелската стая на боса? Разиграва се на тънката граница между шегата и намека, между погледа и поканата, между деловия и личния разговор, между съгласието и несъгласието за близост. Включва подчинение или конкуренция, което поставя под съмнение мотивацията на жертвата: ами ако тя иска да седне в стола на шефа? Налага ограничения върху самите жени: а тя защо идва с къса пола на работа? Съвсем на последно място, поставя под съмнение някои старомодни прояви на добро възпитание. Лично установих това през 1997 г. в Хамбург, където по неволя изоставих своя софийски навик да подавам ръка на дама при слизане от трамвая. 

Кларънс Томас-Анита Хил
Кларънс Томас по време на изслушването в Сената на обвиненията за сексуален тормоз, повдигнати срещу него от Анита Хил. Вашингтон, 1991 г.

Но въпреки всичко Анита Хил доказва, че жените няма да мълчат – или поне все някога могат да преосмислят мълчанието си. Нейният случай води до вълна от признания, подготовка за големия взрив от 2017-а, когато скандалът Уайнстийн роди кампанията #MeToo. И ето, всички научихме какво са изтърпели Гуинет Полтроу, Ашли Джуд, Дженифър Лорънс, Ума Търман – и, най-страшното, редица други жени и мъже, вероятно платили своята съпротива с кариерен срив. 

Признанията и личните истории, а не идеологическите битки хвърлят светлина върху сексуалния тормоз. Защото законодателството реагира едва тогава, когато животът е подготвил почвата, а обществото е узряло за промяна. Едва в същата тази 1991 г., в която Анита проговаря, Великобритания криминализира брачното изнасилване. Осъзнаването на сексуалния тормоз напредва още по-бавно. Той става престъпление във Великобритания през 1986, в Индия през 1997, в Израел през 1998, в ЕС (с директива) – през 2002, в Китай през 2005, в Египет през 2014 година. 

Масовата култура също реагира тромаво. Да, „Разкриване“ с Деми Мур и Майкъл Дъглас става хит през 1994 г., но тук акцентът е изключението: жена тормози мъж. За сметка на това изобилстват пародиите: от „Саут Парк“ до инструментала на Франк Дзапа „Сексуален тормоз на работното място“. Днес можем да спекулираме и да обвиним Холивуд, че е прикрил собствената си вина. Но от излишни конспирации няма нужда. Типичният мъж тормозител е по правило шеф, богат, известен и толкова способен, че е загубил представа за действителността; Уайнстийн или Тръмп; Доминик Строс-Кан или Кевин Спейси. Къде другаде да го търсим освен при парите и славата? 

По-точният въпрос е: какво да се прави? В сп. „Америкън Интерест“ Клеър Белински предупреждава: „Жени, моля ви, премислете! Имаме престъпление с бързо и драконовско наказание, но без адекватна дефиниция!“. Но понеже се разбрахме, че решенията трябва да дойдат от живия живот, как да накараш властващите мъже да се ограничат, жените да се защитят, а обществото да осъди насилниците? Американците избраха Тръмп въпреки признанията му, че опипвал жените къде ли не; дамите от #MeToo пък мълчаха достатъчно, за да оправдаят въпроса колко още уайнстийновци дремят неразкрити наоколо. Живият живот нещо не иска да ни помогне докрай. В медиите открих следния съвет: ако симпатична колежка ви покани на чай по служебен въпрос, представете си, че на нейно място е... Дуейн Джонсън – Скалата. Пробвах, не става. 

Може би защото всички въпроси стигат до самата любов. Къде свършва невинният флирт и къде започва нежеланият тормоз? И как трябва да започва свалката? С подписано съгласие, както предлагат в Швеция? Или с ръка, неволно попаднала върху коляното? Кой е по-опасният риск: да оплескаш всичко по първия начин – или да си докараш дело по втория? В прочутото френско писмо, подписано и от Катрин Деньов, се казва: „Ние мислим, че свободата да кажеш „не“ на едно сексуално предложение върви заедно със свободата да сваляш… А тази свобода, която така ценим, не може без рискове, нито без отговорности“. 

От тази главоблъсканица не може да излезе всеки. За целта човек трябва да бъде умен, чувствителен, интуитивен; да притежава въображение и да излъчва емпатия; да има пълноценен живот извън социалните мрежи; да знае кога да мълчи и кога да разбие мълчанието; да казва неща, които няма да съберат лайкове; да разбира от две думи, дори само от поглед… 

… Да бъде жена. Или поне да разбира жените. 

Но не всеки го може.