В мартенски ден на 1949 г. телефонът в ленинградския дом на Дмитрий Шостакович звъни. Глас на оператор: „Моля изчакайте на линията другаря Сталин“. Гробна тишина и от двете страни на телефонната линия. Шостакович затаява дъх, почти не диша. После: 

„Дмитрий Дмитриевич“, казва познатият глас, „с тъга научих, че сте отказали да участвате като представител на Съветския съюз в Конгреса за световен мир в Ню Йорк.“ 

Шостакович тежко преглъща. 

„Другарю Сталин“, промълвява, „не се чувствам добре…“ 

„Не сте добре?“, отвръща Йосиф Висарионович, „Бяхте ли на лекар?“ 

„Не, другарю Сталин, причината е друга. От години никоя от творбите ми не се изпълнява в Съветския съюз. Как да бъда съветски представител на конгреса в Ню Йорк…“ 

Но Сталин го прекъсва: „Аз съм удивен от това, което казвате, Дмитрий Дмитриевич! Как е възможно точно вашата музика да не се изпълнява в Съветския съюз!“ 

„Но, другарю Сталин“, отвръща Шостакович, „дори в Западна Европа и Америка свирят моите Седма и Осма симфонии, но не и в Съветския съюз! Казват, че от най-високо ниво е забранено да се свири Шостакович тук…“