Бяха други времена...
В онези далечни години, когато жаждата бе по-силна от пиянството, когато издължените ни олюляващи се вертикали рецитираха Бодлер, Рембо и Далчев... тогава се случи и това.

Беше в началото на деветдесетте. В Докторската градина в София. Затворихме кръчмата на Сарандовица. Така наричахме барманката на една евтина кръчма, зад която имаше нужник, много стар нужник с изронена бетонна плоча. Бара вече го няма, но нужникът е там. Защото е под земята. Пиехме си бирите и водките там с моя най-добър приятел – Митко Сарджев, защото това момиче неудържимо ни привличаше – гърдите ƒ, ханшът, потрепващото като дюлево желе дупе, удивителната ƒ и обещаваща невиждани наслади усмивка – „нектар във сребърни потири“... Пряк наследник на царствената Сарандовица. На всичкото отгоре беше и някъде от добричкия край, работеща студентка. Хормоните властваха. Въпрос на малко време беше кой ще влезе пръв в нея като у дома си. Обаче към три тя ни разкара по най-сарандовски начин. За пореден път. Допивахме си бирите, седнали на плочата на нужника. Тогава си спомних, че Левчев (който живее сто метра надолу) ми е казвал, че в този нужник е късал билетчета за вход Вутимски. По невероятен начин от дълбоката чанта на Митко се появи томът на Вутимски.

– Батка, кажи кое стихотворение да рецитирам.

– За моста, батка, велико е!