Живели някога в планините Парнас и Хеликон девет чудно хубави девойки. Какви ти девойки – богини! Какви ти богини – музи! На най-ценните сред хората, а именно артистите, дарили безусловна власт над човешката душа чрез музиката, поезията, театъра, танца, историята, че и звездите. Когато навестявали роднините в Олимп, запявали с неземни гласове, от които сам Зевс забравял тревогите си, а Хера пък забравяла да го ревнува. После старите богове си отишли, дошли новите, но музите останали все така красиви и млади в изкуството, което вдъхновявали. Единствено техните светилища оцелели в новия свят с тълпи от поклонници всеки ден, а тези светилища познаваме и днес. Наричат се музеи. Дошло и още по-ново време, когато човекът решил, че всъщност няма нужда от никакви богове, за да решава съдбата си. Дори в този акт на непростима глупост музите не оставили хората в собствената им кал, обвили се в кръв и плът и отново повели безспирната си битка за спасение на душите им. Под имена като Жана, Елизабет, Алма, Алис, Сара, Мей, Ханако, Камий, Дора, Мая, Пола или Лулу те заживяха в музиката на Малер и Гелдоф, в картините на Данте Росети, Модиляни, Матис и Пикасо, в скулптурите на Роден, в стиховете на Джубран и Лорка, даже в кройките на Ив Сен Лоран. 

Разбира се, има и отделна категория музи, обслужващи не толкова талантливите между нас. Един такъв случай описват Илф и Петров в шедьовъра „Дванадесетте стола“, когато Великият комбинатор Остап Бендер решава срещу скромна сума да спаси кариерата на неспасяемо бездарния журналист Ухудчански, безрезултатно чакащ да го връхлети „потната вълна на вдъхновението“. Бендер съставя справочник от универсални думи, с които бездарникът би могъл да състави едновременно юбилейна статия, празничен фейлетон, парадно стихотворение, ода или тропар. Ето например стихотворението „Тринадесетият вал“:

Сърцето пей сред гръмки дни,

трепти лъчист маяк.

Индустриален плам, сияй

напук на злобен враг… 

Във вариант „Б“ стихотворението е в източен вариант и звучи така:

Цъфти урюк сред гръмки дни,

пламти в зори кишлак.

А сред аръци и лехи

разхожда се ишак.

(Урюк – зарзала; кишлак – село; арък – канал; ишак – магаре)

Изводът от всичко това е много прост: за всяка муза си има пътници. Зависи от вас самите.