Никой не може и да повярва: Ленън е прострелян! Първите долетели полицаи са твърде заети светкавично да откарат жертвата в болница (напразно), така че убиецът присяда на близкия тротоар – да почете от любимата си книга и да изчака вторите патрули да му сложат белезниците. Изглежда изтръпнал и леко вцепенен. 

Това е нещо повече от историята на маниакален музикален фен, който убива своя идол. Тази есенна нощ в Ню Йорк модерният свят се променя необратимо.

МАРК ДЕЙВИД ЧАПМАН

Това е името на 25-годишния младеж, който екзекутира 25% от най-великата група в историята на света във ветровитата декемврийска нощ на 1980 година. Но ето, 38 години по-късно въпросът „Защо?“ остава да виси. 

„Бийтълс“ са необикновеното културно и музикално явление на епохата на 60-те и началото на 70-те. Те промениха света, такъв какъвто го познавахме. А аз промених ТЯХ!“, казва Чапман със смразяващия си глас в километричните ленти със самопризнания, които излива пред журналиста Джеймс Гейнс шест години след убийството.

Марк Чапман
Бъдещият убиец показва на виетнамски младеж тънкостите в хокея на трева. В този период той е виден деец на международната младежка организация YMCA. Арканзас, 1975 г.

Гледам (без да мигам) всички документални филми в YouTube за фаталния ден. Прелиствам конспиративните теории. Плувам в песните на „Бийтълс“ – дори и отзад напред (естествено)! Слушам с часове неприятния тембър със записаните признания, декларации, изповеди на Чапман... не съм спал от няколко дни (честно). Ето, на два пъти за пет минути долавям как зениците ми се развъртат бясно и напълно самостоятелно една от друга. Жена ми деликатно ме докосва по челото – успокоява се (дано), че съм започнал всекидневните очни упражнения на Норбеков... Целувам я бързо, но вече съм сигурен – обсебен съм от историята на Чапман.
 

„Помощ! Нуждая се от някой, помощ! Но не от всеки, помощ! Човек ми трябва, помощ“ (Help)


Добро момче, отдадено на другите. Такъв е Марк според много от интервюираните негови познати, които са във видим шок от извършеното от него чудовищно престъпление.

„Не, не бях човек като Хинкли (онзи, стрелял по президента Рейгън през 1981-ва), нито като Лий Осуалд или Чарлс Менсън. Аз бях много чувствителен човек“, подчертава убиецът на Ленън, а арестувалият го полицай Стив Спиро потвърждава, че в момента, в който го оковава в онази нощ, Марк се държи точно като крехък индивид и почти скимти: „Не ме бийте, моля ви. Не им позволявайте да ме наранят!“.

Йоко Оно
Йоко Оно излиза от болницата, където е закарано тялото на Ленън. 8 срещу 9 декември 1980 г.

Парадоксално, ченгето започва кореспонденция с демона, който е зад решетките, докато стотици хиляди по света (ако не и милиони) мечтаят да го дерат бавно. Това се оказва и основната задача на полицаите – да не му позволят да се самоубие в килията, но и да го опазят от жадуващите мъст и да му осигурят справедливо правосъдие. В първите часове след задържането те дори крият лицето му от десетките тв камери и фотоапарати, а при първото изслушване при прокурора Чапман е облечен с противокуршумна жилетка. Властите не се съмняват, че точно той е дръпнал спусъка. Не откриват никакви данни за съучастници в престъплението. Това са и най-първите му думи, докато щракват белезниците. 

„Сам го направих, няма други замесени – АЗ застрелях Джон Ленън!“

В тази кореспонденция, която Стив Спиро продаде през 2013-а за близо сто хиляди долара, Чапман му се отплаща с пълно (може би) доверие за оказаната закрила в първите тежки часове след залавянето в нощта, която промени модерния свят. Общо четири писани на машина в затвора писма, в които убиецът представя една от основните версии за своя мотив – „Спасителят в ръжта“.

Джон Ленън
Служители на погребална агенция носят тялото на Ленън в чувал. 10 декември 1980 г.

СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖТА

Легендарното произведение на Селинджър е книгата, която 25-годишният спокойно чете, докато патрулите са насочили към него жадните си за кръв пистолетни дула в 23,10 в онази нощ. Вътре си е написал посвещение – 

„За Холдън Колфийлд от Холдън Колфийлд...

Това е моето изявление!“ 

Докато около него лаят въпроси – „Защо застреля Джон Ленън?“, първичната му реакция е: „Отговорът е вътре. В тази книга пише всичко“.

В началото всички подминават посланието – всеки е в шок. Няма човек, който да е допускал, че някой може да посегне точно на Джон. „Ленън“ и „насилие“ просто не пасват в едно и също изречение. 
 

„Никакъв човече, чуй, знаеш ли какво изпускаш, никакъв човече, този свят е подчинен на теб. Той е никакъв човек, в свойта никаква земя, прави никакъв проект за никого“ (Nowhere Man)


Обитателите на Земята мигат в неразбиране – как напълно случаен човек не просто е успял да се доближи до обожествявания, но и го е застрелял от упор? Да стигнеш до най-известния музикант на планетата с лично състояние от над 150 милиона долара (стойността им днес е значително умножена) изглежда фантастика. На концертите десетки, стотици хиляди в публиката ще се изпомачкат, за да стигнат по-напред в опит да докоснат поне сцената, но на нея „Бийтълс“ изглеждат недосегаеми. „Абе не ги ли пазят тия хора?!“ 

Джонатан Маркс
Джонатан Маркс, адвокатът на Чапман, на излизане от съда. 6 януари 1981 г.

Всъщност Джон и съпругата му Йоко често се разхождат безгрижно със сина си в Сентръл Парк – срещу своя дом. Просто така – хванати за ръце. И без никаква охрана.

„Нюйоркчани са доста кул, а и са разглезени от толкова много знаменитости в града. Най-много някой фен да му подхвърли „Хей, Джон, здрасти. Много харесвам музиката ти“. И толкова“, споделят приятели на Ленън и семейството. Никаква охрана и никаква предпазливост. В секундата преди покушението Джон и Йоко не изчакват лимузината им да влезе в по-сигурната гаражна част на една от най-луксозните жилищни сгради в света, а слизат пред централния вход – достъпен и за всякакви маниаци. Като Чампан.

В тази нощ приключва епохата на невинност в развлекателната индустрия – завинаги се скъсва връзката на всеки голям и популярен творец с неговата публика. Знаменитостите от всички направления в шоубизнеса и културата не просто преразглеждат правилата за личната си сигурност, но и вече ще гледат с други очи към всеки, които се приближи за автограф или за една добра дума. И ще мятат по един поглед зад гърба си – защото вече ще имат поне едно наум. 

Марк Дейвид Чапман
Полицаи отвежда Марк Дейвид Чапман след разпит в управлението. Декември 1980 г.

„БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ“ – чувам в записите как Чапман произнася с вледеняващо безразличие ритъма на изстрелите си. Избрал е патрони с кух връх – с ужасяваща поразяваща сила, защото е искал да бъде сигурен, че ще убие. Пистолетът е револвер Charter Arms, 38-и калибър. 

Хладнокръвен и хитър престъпник, който трябва да бъде линчуван? В онзи момент всеки би изревал „Дааааа!“, но има и втора „школа“ и нейните застъпници питат – а не е ли това един нещастно болен човек, заслужаващ съчувствие и интензивно лечение?
 

„Тази думичка кажи и ще се освободиш. Тази думичка кажи, като мене ти бъди. Тази дума – благослов, чувал ли си я: любов“ (The Word)


Връщаме се към момента, в който лекарите напразно масажират с голи ръце спрялото сърце на Ленън, а екзекуторът му чака най-после да го арестуват. Задавеният от сълзи Хосе – портиерът на сградата – храбро е изритал празния му пистолет надалече по плочника, а Чапман кротко си препрочита важни за него пасажи от „Спасителят в ръжта“. Открил е безсмъртната творба на Селинджър девет години преди това – когато е на възрастта на главния ™ герой (16). Очарован е от ролята му на СПАСИТЕЛ на невинните деца, който на САМИЯ РЪБ ги пази да не се сгромолясат в бездната на фалша и бездуховността на възрастните. 

Джон Ленън
Пред дома на Джон Ленън ден след убийството

Това е най-цензурираното литературно произведение в Америка до 1982-ра, а до 2018-а е продало над 65 милиона екземпляра на всякакви езици. Достатъчно добре познато и у нас, за да продължим да го анализираме и тук с елементи на разсъждение. Все пак ще припомним, че Холдън Колфийлд е цитиран често и от героите в смятаната за особено важна в България ученическа кинодрама „Вчера“ на Иван Андонов (по книгата и сценария на Владо Даверов). Музиката е на Кирил Маричков, но сами се сещате, че Yesterday е песен на „Бийтълс“ от 1965-а. 

Чапман ще настоява във всяко от серията писма до ченгето, започнала три години след „събитието“, че трябва да прочете на всяка цена и книгата на Селинджър (не просто писмата), за да го разбере и евентуално да продължат да бъдат приятели.

В неговите очи Ленън е фалшив (оригиналната дума е phony) – оказал се е поредният обикновен позьор, който пее „Imagine no possessions“ в момент, в който притежава 150 милиона долара. Разполага и с нещо повече – огромно влияние върху душите и сърцата на милиони в целия свят. И затова заслужавал да умре – защото ги примамвал към пропастта с ценности, в които самият той вече не вярвал. 

Чапман се е разочаровал до дъно от своя бивш герой. В един дълъг период от живота си той се е изживявал именно като Джон Ленън, твърдят документалните филми. Лежал е с часове с глава, пъхната между двете тонколони, и си представял, че е един от „Бийтълс“, докато с всичка сила си вливал през ушите тяхната музика – най-често любимата си Helter Skelter. 

Ленън
Пред вратата на сградата, където е убит Ленън. Декември 1980 г.

Верен последовател и истински бийтълманиак, Чапман им се доверявал изцяло и като тях се метнал на пътеката на приключенията с LSD – така сам се бутнал в бездната на тежката депресия. Тук (може би) държим в ръце някакъв ключ към загадката – що за човек е този? Химията със сигурност е пренаредила мозайките в главата на бъдещия стрелец. 

Вече е 1971-ва и освен че е хипнотизиран от страниците с разказаната в първо лице история на Холдън Колфийлд, 16-годишният открива вярата в Бог. Опитва да се измъкне от кошмарите и халюцинациите – преки щети от хапчетата, когато внезапно попада на старо интервю от 1966 г., в което Ленън си позволява да каже, че „Бийтълс“ са по-големи и известни от Христос. Почувствал се адски обиден, нищо че думите са произнесени пет години преди това. В този момент Чапман за първи път си набелязал Ленън като мишена. И това е друг мотив, който ще подхвърли – „Убих заради богохулните му слова“.

Бившият фен незабавно и с нажежена до червено ярост унищожава цялата си колекция от плочи и снимки на „Бийтълс“. След като вече e загубил вяра в тях, започва активно да се отъждествява със Спасителя – със самия Христос. 

КОЕ Е ТОВА ЛАЙНО? 

Наистина, всеки започва да се пита – кой е този дришльо, който страхливо убива великия Джон Ленън? 

Роден е в голям град – Форт Уърт, Тексас – щат, в който всеки (малко или много) е перко на тема огнестрелни оръжия. Ранното му детство преминава в Джорджия (същата работа). Майката е медицинска сестра, а бащата – сержант от военновъздушните сили. Дотук добре – нищо особено. 

Но и тук пак има две „школи“ в представянето на Марк Дейвид Чапман – маниак, наркоман, психопат, с тежки проблеми в детството или добро, скромно, работливо момче, което вярва в Бог и знае, че е „по-добре да даваш, отколкото да взимаш“. 
 

„Така съм уморен, от дни не съм склопил очи. Така съм уморен, главата ми бучи. Дали пък да не пийна нещо, дано ме облекчи“ (I’m So Tired)


След като става световноизвестен, още на 9 декември сутринта американските телевизии намират близки приятели от детинство, които свидетелстват, че сержантът баща често го налагал като малък – шутове, десен прав в корема и т.н. От своя страна момченцето също имало свои нервни експлозии – играело си с фигурки на войници и им говорело, като дори спирало, за да ги изслуша, след което ненадейно ги подпалвало с кибрит, за да изгорят в гадна, миризлива и безформена пластмаса. Това, че Марк Чампан чува гласове, ще се появи официално в един малко по-късен етап в живота му.

Другата „школа“ твърди, че момчето е религиозно (на това в неговата родина се гледа с много добри очи) – издигнал се е до нещо като „командир на отряд“ в международната младежка организация YMCA и се отнася с огромна любов към децата, за които се грижи, а те го обожават и не крият това пред камерите дори и след убийството на Ленън. Заминава с YMCA на мисия в Ливан, а през 1976-а е главна фигура в организирания в Арканзас лагер за хлапета, бежанци от Виетнам. И те са луди по него. Наричат го „Капитан Немо“.

Джон Ленън
Момичето плаче, докато слуша песента на Джон Ленън „Представи си“. 15 декември 1980 г.

Но в един момент нещо в Чапман отново се счупило: „Вече не се усмихваше, очите му бяха като на акула“, споделя една от любимите му питомки от детските лагери. Същата напомня, че той бил безкомпромисен в отношенията си с хората – когато някой го разочаровал, казвал: „Той е мъртъв за мен“.

През 1977 г., навършил американско пълнолетие, Марк бяга – захвърлил Христос в кошчето за боклук, той напуска колежа още след първия семестър, отказва се и от работата в YMCA, скъсва с приятелката си и си купува еднопосочен билет за Хавай. Тръгнал да дири спокойствие в рая.

Но не го намира и там. Анализаторите на живота му предполагат, че в онзи момент (поради някаква причина) Чапман се е разочаровал силно и от самия себе си и прави опит да сложи край на живота си. Паркира колата на висока скала и при величествената гледка на безбрежния океан чрез маркуч вкарва газовете от ауспуха в купето. Не се получава, защото (по библейски) неук рибар почуква на стъклото и като вижда безжизненото тяло, вика „Бърза помощ“.Пациентът възприема спасението си като знак от Бог! Явно е бил роден на тази земя, за да изпълни някаква мисия. Просто трябва да си я дефинира – каква?
 

„И беше нощ след тежък ден, и аз работих като пес. И беше нощ след тежък ден, и като пън бих спал нощес. Но щом дома се прибера, щом ти към мене си добра, ще се почувствам като Крез“ (A Hard Day’s Night)


В болницата бързо го изправят на крака и въпреки че психиатърът установява депресията му и продължава да го наблюдава, дори е нает на работа в администрацията. Колегите намирали Чапман за симпатичен и търсели контакт, но той по-често бил мълчалив, вглъбен и избягвал дълги разговори. Настроенията му рязко и непрекъснато се сменяли. 

На следващата година Марк предприема околосветско пътешествие – сам. Паспортът му ще покаже, че в продължение на шест седмици е пропътувал по маршрут Токио, Сеул, Хонконг, Сингапур, Банкок, Делхи, Бейрут, Женева, Лондон, Париж и Дъблин. Разходката му ни насочва към една от най-обсъжданите версии за „зачеването на убиеца“ и към резонния въпрос – откъде е имал парите да го направи? 

Ленън
Бдение пред дома на Ленън в Ню Йорк

ЧАПМАН Е ЗОМБИ ОТ ЛАБОРАТОРИИТЕ НА ЦРУ!

Сам Чапман подчертава пред журналиста Гейнс (виж горе), че чува гласове – действията му се диктували от цял върховен комитет. Легендите за проекти, в които хора, лишени от собствената си воля, стават инструмент на скрити правителствени сили, се носят още от Втората световна война, а през последвалата Студена такава са особено жизнени и логични. И наистина ли мисията на Марк през 1976 г. в Ливан е била по линия на младежката християнската организация YMCA? Или това е само прикритие за програмирането му в тренировъчните лагери на Централното разузнавателно управление, където чрез психотропни инжекции, прецизно режисирани халюцинации, хипноза и мистични техники хора в бели престилки сглобяват своя машина за убиване в обвивка на човек? И те ще я активират, когато е необходимо?

Новината за смъртта на Ленън беше съобщена в „По света и у нас“ и българите чуха от черно-белите си телевизори намек точно за тази версия – че „големият борец за световен мир е бил покосен от империалистически убийци“. 

Но да се върнем към щастливото пътешествие на Чапман. Явно е било такова, защото след завръщането си той се жени за туристическия агент, който го е организирал. Глория Аби е от японски произход (съвпадение с Йоко?!) и въпреки че на този етап Марк не мисли много-много за Ленън – съвпадение ли е това, или още един „знак от съдбата“? Двамата влизат в свещен съюз на 2 юни 1979 г. и не държа да бъда циничен, но бракът видимо не му се отразява добре. Детските и младежки фотографии показват слабо, жилаво, дори красиво американско момче с изразителни очи. 18 месеца след сватбата младоженецът е подпухнал, с двойна гуша и очила, които му стоят тъпо. Много повече прилича на объркания Игнациус Райли от „Сговор на глупци“, отколкото на своята пътеводна звезда – Холдън Колфийлд.
 

„Сутрин искам да умра. Вечер искам да умра. Ако вече не съм мъртъв. Майка ми е от небето. От земята – моя татко. А пък аз съм от всемира. И ти знаеш как е сладко“ (Yer Blues)


Междувременно като редовен посетител на библиотеката случайно е открил книгата на Джеймс Лундкуист – критическо изследване на творчеството на Селинджър, и манията му по „Спасителят в ръжта“ се разгаря отново с пълна сила. Успоредно с това друг текст го изкарва извън кожата – статия в списание разкрива, че изчезналият от прожекторите през последните пет години Джон Ленън се е превърнал в бизнесмен на средна възраст, който по цял ден гледа предимно телевизия в имението си в Лонг Айлънд, оставил е за телефона да се грижи жена му, радва се на петгодишния си син, на приказно състояние и множество привилегии. Не прави щуротии, но не прави и музика. 

През септември 1980-а Марк Чапман подава официално заявление за смяна на името си – на Холдън Колфийлд, и започва методично да изгражда конкретен план как да убие Ленън.

Ленън
Бдение пред дома на Ленън от 14 декември

ПЛАН ЗА УБИЙСТВО

Та така. Чапман си разчертава в лист от календара квадратче по квадратче, ден след ден какво трябва да направи. Споделя намеренията си със съпругата си Глория, но тя не вярва и на една негова дума. 

23 октомври. Напуска работата като охранител, която заема в последно време – подписва заявлението си с „Джон Ленън“. Никой не му обръща внимание. 

27 октомври. Купува си малък и удобен пистолет – револвер Charter Arms, 38-и калибър – само един, а не четири като Травис (Робърт де Ниро) в „Шофьор на такси“ четири години по-рано.

30 октомври. Хваща самолета за Ню Йорк, полетът е над десет часа, защото Хавай е далече. Не успява да си купи патрони и отново е на самолет – този път за Атланта (час и половина), където от стар приятел полицай взима само пет патрона. Трябвали му за самозащита. Специално иска с кух връх заради поразяващата им сила. 

31 октомври. Прибира се у дома в Хавай – жена му го е помолила по телефона. Той ™ показва пистолета и патроните, а Глория мълчи и не казва никому ни дума.

6 декември (събота). Чапман се е завърнал в Ню Йорк. Като героя от „Спасителят в ръжта“ обикаля града и като него сменя хотела всяка вечер. Наема млада проститутка, но само за да си говори с нея. Движи се по маршрута на Холдън, а таксиметровите шофьори го мислят за смахнат, защото им задава ключов въпрос от книгата – „Къде отиват патиците, когато настъпи зима и езерото замръзне?“. 

Джаред Лето определено е убедителен като Марк Чапман в игралната възстановка Chapter 27 – целия филм го има в YouTube:

„You know those ducks in that lagoon right near Central Park South? That little lake? By any chance, do you happen to know where they go, the ducks, when it gets all frozen over?“

Селинджър е написал 26 глави, но Чапман ще продължи към своята лична Глава №27.

8 декември 1980 г. Понеделникът на Джон Ленън е пълен с ангажименти. Новият му солов албум Double Fantasy е излязъл едва преди три седмици, с което той слага край на петгодишното си отсъствие от сцената. Заради него е принуден да се върне в светлините на прожекторите и в ранния следобед дава дълго интервю. В същото време с Йоко имат и работа по новия ™ солов албум, така че денят им се разкъсва между студиото и дома им в Дакота Билдинг. Наели са жена, която да се грижи за сина им Шон. 

Злодеят, който през целия ден ще се върти около сградата, неочаквано се натъква на петгодишното момче, което се разхожда в парка с бавачката си, и дори му стиска ръката и му казва, че е „много сладък“. Връща се да дебне пред входа на луксозната сграда, за да не изпусне появата на мишената си. Заради съвсем топлия албум там има още няколко души – почитатели, както и фотограф, който се изхранва, като продава папарашки снимки със знаменитости. Чапман се прави на горещ фен и ги впечатлява с това, че е дошъл чак от Хавай – от близо 8 хиляди километра, само за да види Джон Ленън. Те му симпатизират и го съветват да си намери Double Fantasy, ако иска автограф.

Точно се е върнал с покупката, когато внезапно Джон и Йоко излизат и Чапман се вкаменява. Опитният папарак го бутва в гърба – „Хайде, сега е твоят момент!“, и убиецът подава плочата на музиканта, който я подписва и дори добавя датата – 8 декември 1980 година. 

„Това ли е всичко? Сигурен ли си? Само това ли е?“, пита на два пъти Ленън, сякаш е имал предчувствие, че е срещнал ангела на смъртта. „Да, това е, благодаря!“, отвръща последният. Пистолетът е в джоба му и двамата са толкова близо, че едва ли би могъл да не уцели.

Но нещо в него се разколебало, ще разказва след това Чапман. Вместо да увековечи застрелването на най-голямата рок звезда в света, папаракът Пол Гореш улавя в обектива си момента, в който Ленън е наведен над плочата, а очите на „фена“ са странни над очилата и долната устна е издадена почти олигофренно напред. 

В следващите шест часа Джон и Йоко ще довършат в студиото нейната песен Walking on Thin Ice и доволни, но и уморени от приключилата работа, вместо да отидат да вечерят някъде, решават бързо да се приберат при малкия си син у дома.

На прага, както вече знаем, ги чака Чапман. Йоко слиза първа от колата, Джон я следва на 6–7 метра, когато Чапман вади револвера и прикляка в стрелкова поза зад него – произнася „Мистър Ленън...“, а в главата си чувал „Do It – Do It – Do It – Do It – Do It!“. Следват петте изстрела.

Ленън
По време на десетминутното мълчание в памет на Ленън от 14 декември 1980 г.

ФИНАЛ: БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ

Четири куршума попадат в целта – два в рамото и два в гърдите, а петият се сплесква някъде в паважа. Ленън прави няколко крачки и пада в огромна локва от собствената си кръв. 

В тази нощ светът се променя необратимо, защото сърцето на Джон Ленън спира да бие.

Какъв щеше да бъде този свят, ако този живот не беше така брутално прекъснат? Можеше ли Ленън да създаде още безсмъртна музика и стихове? Да има още деца? Щяхме ли ние да се надсмиваме над опитите им с Пол Маккартни и Ринго да направят поредния „реюниън на „Бийтълс“ без непрежалимия Джордж Харисън? 

Светът е различен без творец и личност като Джон Ленън, това е ясно. Долнопробната сентенция „Никой не е незаменим“ работи (сигурно) при комунистическите и други престъпни политически банди, но е унизяваща всяко изкуство. И всяка личност.

Сега през октомври, още по-приказно богат, Ленън можеше спокойно да навърши 78. С какви думи щеше да говори за Тръмп или Путин? За бежанците, глобалното затопляне и свалянето на музика от интернет? Той обаче остана в аналоговата епоха, в която липсата на социални мрежи ни спести вулгарното задоволство на тълпата от разстрела на един деликатен поет и музикант. Ако Чапман го беше убил миналата година, вероятността да го наградят с няколко милиона лайка щеше да е много голяма. При все че част от нашето население щеше да е затаила дъх дали няма лоши новини за Миле Китич... Може и през 1980-а да е имало толкова доволни от трагедията, но и това (за щастие) няма как да знаем. 

„УБИХ ДЖОН ЛЕНЪН ЗА БЪРЗА СЛАВА – ЗА ДА СТАНА ИЗВЕСТЕН КОЛКОТО НЕГО!“ – това пък е тезата, която Чапман изказва в пряко включване в шоуто на Лари Кинг по Си Ен Ен. Имал си и списък с резерви – сред тях Елизабет Тейлър, Марлон Брандо, Дейвид Боуи и дори Пол Маккартни. Избрал Ленън, защото бил „най-лесен и най-достъпен“. 

Участието му в предаването е чрез директна видеовръзка със затвора „Атика“ край Бъфъло, щата Ню Йорк, където е осъден да лежи от 20 години до живот. 

Над 12 са експертите – психиатри и психолози, които го подлагат на прегледи и водят над 200 часа разговори очи в очи с него, за да установят действителната му диагноза. Петима от привлечените от защитата се подписват под „параноидна шизофрения“, докато шестият е открил симптоми на „маниакално-депресивно разстройство“. Трима от лекарите на прокуратурата настояват, че виденията на обвиняемия не са вследствие на „психоза“, а по-скоро се дължат на различни моменти на „личностно разстройство“. Накратко, според вторите убиецът не е луд, а просто психопат, който може да лежи в затвора.

Изненадващо, субектът е по-склонен да сътрудничи на обвинението, защото това „луд“ никак не му харесва и подозирал, че адвокатите му били наети, за да го изкарат точно такъв. А това щяло да принизи стореното от него. В същото време в тотален разрез с професионалната си етика представители и на двете страни му поднасят под масата копия от „Спасителят в ръжта“ за личен автограф от Марк Дейвид Чапман. 

Всичко свършва на 22 юни 1981 г., когато въпреки яростните протести на адвокатите си обвиняемият пледира „виновен“, защото е чул гласа на Господ (преоткрил го е отново в карцера) и въпреки скочилите на крака защитници съдията отсича, че това е правото на личен избор на всеки гражданин. Така и до голям открит процес не се стига, а на 24 август е произнесена присъдата на съдия Денис Едуардс. Освен до живот в затвора Чапман ще трябва да бъде подложен на психиатрично лечение. Преди решението да бъде обявено, Чапман се възползва от правото си да почете на присъстващите откъс от „Спасителят в ръжта“.

Зад решетките осъденият бавно и постепенно се намества и намира новата си роля. Пазят го добре от другите затворници, а след няколко години вече е готов да дава и (платени) интервюта, в които вади нови версии за мотивите за извършеното. Така хитро изкарва пари и поддържа постоянен интерес към себе си. А когато историята му (като всяка друга) минава на все по-задна страница в изданията, започва да използва молбите за помилване, които законът му позволява да подава през две години след излежаване на първите 20. 

„ДЖОН БИ ОДОБРИЛ ПУСКАНЕТО МИ НА СВОБОДА“, твърди най-безочливо.

Дори и да е луд, Чапман не е глупав и още в първото си писмо до арестувалия го сержант Спиро не пропуска да попита: „Знаеш ли какво стана с плочата, която Ленън ми подписа в онази нощ?“. 

(Случаен минувач я открива пъхната в една от големите саксии на входа на „Дакота“ и я предава на полицията като важно доказателство. Връщат му я година по-късно.*)

Същевременно Марк успя да си уреди и посещения от Глория, която е все така негова вярна жена, и според специална програма на американското министерство на правосъдието веднъж годишно за 48 часа двамата се оттеглят на съпружески начала в специално изградено отделение в затвора, където правят секс и си готвят домашна пица. И пращат снимки до медиите за тотална покруса на Йоко Оно и децата.

На 23 август тази година бе отхвърлен десетият опит на затворника за помилване – ще има право на следващия през 2020-а. Сега е само на 63 – направо в разцвета на силите си. Като нищо можеше наистина да звъни на моята врата онази вечер. Едва ли някой щеше да го разпознае по софийските улици – все пак не успя да стана толкова известен, колкото своята жертва. Нито предизвика култ и последователи с фланелки с неговия образ като Менсън или Че Гевара. Присъдата на няколкото поколения млади към Чапман за него е (вероятно) по-сурова и от съда – той просто не успя да стане cool... Но с посоката, в която се движи психо средата у нас, като нищо Чапман може да бъде одобрен от населението и дори назначен за главен мениджър на ДАНС примерно.

Ако прескочим с тъга последното направление в конспиративните теории – „Ленън е жив, убийството е само инсценировка“, историята всъщност ще запомни само това:

На 8 декември (понеделник) един размътен мозък уби човек с огромен и светъл талант. И светът не можа да направи нищо срещу това. Това е.

Край

* Плочата, която Ленън подписва на Чапман, бе предложена на търг с начална цена 1,8 милиона долара. Купувачът е платил над 20 милиона и пожелал да остане анонимен.