Никола Вапцаров си задава този болезнено важен въпрос в последното стихотворение, което пише в своя кратък и сложен живот, завършил малко по библейски, на точно тридесет и три години. Какво тук значи някаква си личност? Задава въпроса на себе си и на нас. И отговорът е горчиво тъжен и отчайващо прост – нищо! Тук, в страната на убитите поети, личността никога не е означавала нищо. Ние не обичаме смелите, честните, умните. Не обичаме успелите, знаещите, талантливите. Особено докато са живи. Да, България не обича живите. Затова бърза да се отърве от светлите си умове, от личностите, от авторитетите. Бърза да ги зарови в по възможност неизвестен гроб и да напише трогателен и поетичен некролог. И тогава вече може да ги заобича. Така сме устроени. Така е било, така и ще бъде. Традиция… Добри са само мъртвите. Пише го във всеки некролог. Отиде си „най-прекрасният“ татко, „най-достойният“ брат, „най-честният“ приятел. Некролозите са индулгенции на обществената съвест. В миг са забравени всички прегрешения, недостатъци и предателства. Внезапно избледняват политическите разногласия, изневерите, обидите. Разстрел, и след разстрела – червеи. Готово. Човекът най-после е приведен във вид, удобен за любов. Вече съвсем спокойно може да препрочитаме стиховете, да гледаме с възторг картините му или смирено да слушаме музиката, останала след така чакания край. Още по-спокойно и по еснафски гордо може да кръстим няколко фабрики и две-три училища на името на отишлия си „без време“, а защо не посмъртно да го направим и член на някой престижен творчески съюз, разполагащ със завидна почивна база.