Докрай стегнати в задушната прегръдка на тази тъмна страна, която убива своите поети, в земята им, където още учим се да пишем стихове и непростимо дълго проживяваме, просмукани от греховете и недостигнатите върхове на Химерата Отечество, все още нямаме разумно тълкование на общата си духовна епикриза. Оставаме концентрирани единствено в злокобието на последната секунда, в „загърлянето“, когато двата скота дърпат в противоположни посоки увит около гърлото на агнеца кабел; в куршума – от площадката за екзекуции или от бойното поле; в туберкулозния хрип или свръхдозата вечно приспивателно. Далеч по-слаба е адекватността ни за симптомите на болестта. Безразличието. Апатията. Завистта. Отмъстителността. Обикновената и май непобедима човешка простотия. Те убиха и убиват поетите ни, те, а не някакви си последвали въжета и ятагани. И ето ти диагноза: целенасочен план за унищожение на духовните ни темели никога не е съществувал. Имало е и има липса на почва, в която да се задържат. Май по-скоро се получи епитафия.

От друга страна, поетите не са прозаици и не се вживяват чак толкова в детайлите на смъртта. Умрели още в първия си стих, те я надмогват, флиртуват с нея снизходително, натрапчиво я канят на последен танц. Поетите, ако са поети, отхвърлят тленността заради вярата във възкресението чрез словото. И то се получава, факт, а и на нас почти ни се получи подобие на щастлив финал…

… само не знам защо често и с буца в гърдите се връщам към разговорите ни с Леда Милева, дъщерята на Гео Милев, която помнеше как отвеждат баща є за „малка справка“ в полицията. Двете със сестра є Бистра стояли до входната врата на едностайното им жилище и чакали да чуят познатите стъпки по скърцащото стълбище. Чакали дни, седмици, години. Леда Гео Милева беше вече на 90, но още се ослушваше за стъпките на баща си, който никога повече не я целуна за лека нощ.