В своя роман „Дванайсетте стола“ от 1928 г. руските писатели Илф и Петров описват приключенията на чаровен измамник в бъркотията на новата комунистическа държава СССР. В един от най-легендарните епизоди на романа Остап Бендер държи реч в шахматния клуб на малкия град Васюки. С жалката цел да се добере до двайсетте рубли, които съдържа касата на клуба, той чертае пред смаяните местни шахматисти планове за организирането на световен турнир в градчето. Бендер заявява, че без проблем ще покани най-великите гросмайстори от цялата планета, които ще повлекат след себе си огромно количество гости, а градът така ще се разрасне, че ще бъде наречен Ню Москва, а самата Москва ще получи името Стари Васюки. Остап Бендер така се увлича в обещанията, които рисува, че достига до категорична прогноза – във Васюки ще се състои първият в историята на вселената междупланетен шахматен конгрес! Изключително забавно, нали? Как може да са толкова глупави жителите на това провинциално градче? Как може да повярват на подобни дивотии? Е, все пак става дума за литературни герои. Нормален човек веднага би разбрал, че става дума за нещо невъзможно.

Малко повече от двайсет години по-късно в една друга страна, която започва да гради комунизма, се случва нещо, което надхвърля дори фантазиите на Илф и Петров. В ролята на Остап Бендер влиза кликата, която управлява България. Пред блесналите погледи на цялата нация тържествено е обявено началото на осъществяването на грандиозен план, в сравнение с който Васюки – Ню Москва изглежда доста скромно. Идеята е проста и гениална в своята абсурдност – да се построи плавателен канал Павлово – Панчарево, който да свързва южната дъга на град София в мрежа от пристанища, а именно Павлово, Красно село – север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево. Тук препоръчвам на читателите да си дадат време да възприемат картината, която този проект очертава. Не, не става дума за разходка с лодка по увеселително каналче, което се вие в подножието на Витоша. Говорим за истински кораби, които да станат част от градския транспорт на един град, който е на 200 километра от най-близката плавателна вода.

Оказва се, че този канал бил мечта на Георги Димитров – инсталирания от Сталин управител на новата съветска провинция. Той умира, преди да успее да я осъществи, но не и преди да я сподели със следващия лидер на комунистите и страната Вълко Червенков, който по случайност е и съпруг на сестра му. В онези години Народна република България копира от Сталин не само начина на управление на държавата, но и слабостта му към грандиозни индустриални и транспортни обекти, изпълнени основно с „доброволен“ труд от гражданите. Ето защо никой не вижда пречка пред осъществяването на проекта с работно име „Софийското море“. Първата копка е направена в Панчарево. Време за губене няма. Хора с всякакви професии – учители, лекари, шапкари, счетоводители – са впрегнати да работят на този уникален обект, за сметка на почивните им дни и годишни отпуски. За евентуални протести властта отдавна не се притеснява – след терора от края на четиридесетте и след избиването на достатъчно количество хора вече няма кой да нададе глас. Тихият ропот срещу робския труд се ограничава до кухните на потърпевшите.

Съвсем очаквано с подобна работна сила нещата не потръгват в добро темпо. Не помага и фактът, че за плавателен канал с проектирана дължина от 17 километра са осигурени два багера и два булдозера. За останалото се разчита на софиянци и съмнителния им ентусиазъм. Пропагандата обаче веднага се влюбва в Софийското море и средствата за масова информация не спират да информират за непрестанния напредък в копането. Огромни изкопи се появяват в населените места по маршрута на бъдещия канал, а в крайната му точка дори е издигната табела с надпис „Тук ще бъде пристанище Павлово“. За софиянци остава само да изчакат няколко години, преди да видят кораби под Витоша.

Международна младежка бригада
Международна младежка бригада, 1973 г.

Но нито пропагандата, нито табелите успяват да ускорят работата. Лошата организация на труда в комбинация с пълното нежелание на хората да работят води до непрестанно изоставане на планираните срокове. Нито поощрения, нито наказания успяват да променят нещата. Седем години след началото се стига до безславния финал на тази мечта, родена в замъглената от алкохол глава на Георги Димитров. Някой някъде в държавното ръководство най-сетне чува гласовете на експертите, които отдавна предупреждавали, че да си направиш море във високото над града е покана за катастрофално наводнение. Всъщност в случая с плавателен канал Павлово – Панчарево емблематичният хаос в организацията на социалистическия труд свършил животоспасяваща работа. Ако бяха успели да изкопаят този канал, едва ли щяха да намерят време да слушат какво казват инженерите. Единствено провалът в осъществяването ги кара да потърсят причина и повод небрежно да се откажат от намеренията си.

На власт вече е следващият наместник на Москва Тодор Живков, когато тихомълком е наредено да се спре градежът на Софийското море. Столичани си отдъхват с облекчение – най-сетне на годините ангария в услуга на тази луда идея им се вижда краят. Естествено, в условията на диктатура няма кой да възроптае и да потърси сметка за прахосаните труд и време на гражданите. Всички са достатъчно доволни, че нещата са приключили. Поне така изглежда, докато не се пристъпва към следващия логичен етап от безумието – запълването на изкопаното. Следват нови години на труд – още по-потискащи поради факта, че вече липсва дори илюзорната надежда, че всички тези усилия имат поне някакъв смисъл и водят към нещо. След хилядите незнайни граждани, прокопали огромните дупки около София, идват хиляди, които да ги закопаят. Всичко това прилича на казармено извращение над млад войник, само че изпълнено над целокупното население на цял един град.

Дълго след тихото погребение на Софийското море хората в града продължават да обсъждат този бисер на социалистическото планиране. Дори Георги Марков му посвещава един от задочните си репортажи. Той споделя, че според него корените на тази мечта са съветски и цитира реплика от партийно събрание, на което някой казал: „Щом Москва може да има плавателен канал, Москва река, защо София да няма нещо подобно?“. Така че до известна степен става дума за жабата, която вдигнала крак, но и за сляпото копиране на всичко съветско. По повод финала на този фарс Георги Марков свидетелства следното: „И така, след много години на копаене и зариване една нощ надписът на спирка Павлово „Тук ще бъде пристанище Павлово“ изчезна. Както опитните журналисти заличават умело всички следи на извършеното престъпление и прикриват всички улики, така и у нас днес едва ли ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница“. Тук писателят не е съвсем прав, защото следите са видими и до днес в някои неестествени урви на квартал Младост.

И тук би трябвало да дойде моментът да сложим точката на разказа за това безотговорно малоумие, загубило времето и жизнените сили на толкова много хора. Но тази история няма да е пълна, ако не споменем, че проектът „Софийско море“ бил всъщност само малка част от един още по-невероятен проект с работно име „София на три морета“. Предполагам, че ви е добре известна националната фиксация на тема „България на три морета“ – този израз характеризира апогея на българската държавна мощ, при който страната се простирала от Черно до Бяло и чак Адриатическо море. И народната социалистическа република решила по някакъв начин да възпроизведе този национален идеал, пък макар и в леко модифициран вид.

Международна младежка бригада
Международна младежка бригада, 1973 г.

Според плановете за „София на три морета“ течението на река Дунав трябвало да бъде отклонено към столицата, а Искърът да потече на обратно с помощта на система от шлюзове. Преминалата през Германия, Австрия, Унгария, Югославия и Румъния вода щяла да изпълва Софийското море. Елегантни яхти от Виена щели да акостират на морска гара Лозенец. Тито щял да идва на държавни посещения със своята моторна лодка директно от Белград. А красивата яхта на не толкова красивата Елена Чаушеску щяла да се поклаща на фона на Витоша при всяко от честите ™ посещения в Българската академия на науките. Е, тук дори Остап Бендер би загубил ума и дума. Дори той би се спрял, би онемял от прекалено дръзкия полет на фантазията. Но не и планьорите на светлото бъдеще на България.

Както подсказва самото име на проекта, би трябвало благодарение на него град София да получи достъп до три морета. Първото е Балтийско море, което е свързано с Дунава. Следва лелеяното от поколения патриотари Бяло море посредством връзка на Софийското море със Струма, която така удобно извира от южния склон на Витоша. Още няколко милиона работни дни и изграждането на този свързващ канал не би трябвало да бъде проблем. Ето го и втория излаз на юг в близост до Халидики. А третият е към Черно море и щял да бъде постигнат чрез свързване най-напред с Марица, а после отклоняване на канал от самата река към Бургас. И ето как, когато комунизмът най-сетне бъдел постигнат, всеки софиянец, наследник на онези, които са копали в продължение на дълги години, щял да се събужда сутрин с единствения проблем към кое от трите морета да поеме с кокетната си яхта. Застанал на един от многобройните кейове на морска гара Васюки, пардон, София, пред очите на щастливия столичанин щели да се веят платната на фрегати, пристигнали от цялата вселена, за да зърнат това междупланетарно чудо на инженерната мисъл.

О, бедни ми Илф, клети ми Петров, преди да науча за плана „София на три морета“, ви смятах за едни от най-гениалните и освободени умове, с които животът ме е срещал. Вече ми се виждате посредствени.