… а ние защо пишем заедно редакторското, или встъпително, ако предпочиташ, каре, и то на тема като „Жиголо“?

Не знам, но е чудесна идея. Всъщност дори може да стане новаторски staple в едиториълите тук – Стоянович plus one (смее се). Обаче си прав, че е малко неловко – всеки от нас в даден момент, а защо не и напоследък, е бил вид жиголо, без непременно да е взимал пари от което (смее се). Но сериозно: защото жиголото е културологичен феномен, без значение дали говорим за сарказма на Луи Прима или за тежкия дял на Ричард Гиър.

С какво въпросната тема ще обогати нашия високопросветен читател според теб?

С нещо много просто: жиголото като попкултурен конструкт ни „съобщава“ нещо важно – че и в свободното време има задължения. Свободно избрани, но все пак задължения. Каквато и да е ситуацията в живота ни, ние се опитваме да извлечем от нея някаква относителна компенсация; затова в ситуация, в която страничният наблюдател – може би нашият читател – не намира никаква възможност за щастие (онова непостижимо bonheur на Дидро), той – без да иска – става habitué, т.е. търси щастие, но не намира.

Добре, първата употреба на „жиголо“ и женската му производна „жиголета“ е от XIX век иобозначава партньор за танци с отлични социални умения. Два века по-късно първата асоциация на този термин е свързана с мъжката проституция. Какво ни казва това за развитието на човешката цивилизация?

Нищо особено. Че нашата способност да получаваме удоволствие зависи единствено от ситуацията, в която е трябвало да се научим да го откриваме. Както ни учи Хюм.

Сексуалните умения ли са водещи в професионалната, да я наречем така, квалификация на жиголото?

Не. Той е картезианска жертва, ако позволиш. Жиголото се стреми към наградата, по Декарт, получава я (понякога) и едва тогава установява, че истинската награда винаги е следващата. Ерго, жиголото е нещастен а постериори (смее се).

Познаваш ли истинско жиголо извън политиката?

Хах. Да. Бедността и ужасът от бедност го движи, но жиголото, поне у нас, винаги ще е жертва на собственото си невежество. Сега на мода са мускулите, гладният стомах и празният мозък. И последно: може ли всеки път, вместо интро, да правим кратък Платонов дискурс, който да подсказва нещо умно? Само предлагам.

… и тъй, сред Платонови шеги и Декартови закачки започва нашият публицистичен додекаедър на тема „Жиголо“.