Като малък имахме курс в Класическата, в който трябваше да четем „Одисей“. Прочетох я на английски, но се чувствах неадекватно спрямо гения Джойс, не разбирах. Но самото действие на четене на класиката на ирландеца носи със себе си стряскащ багаж. Като започнем от несекващите хвалебствия на критиците и безбройните „есета“ във всякакви вестници, списания и академични издания, минем през добре познатите паралели с „Одисея“ на Омир и стигнем до годишните празници Bloomsday на всеки 16 юни, когато хиляди хора по света отбелязват живота и творчеството на великия ирландец. Но най-вече всеки път, когато „Одисей“ е обявена за най-добрата книга на ХХ век, I feel awkward. Или, както казва Дейвид Пиърс: „Ако имаше лесен начин да се справиш с тази книга, все някой щеше вече да го е открил“. 

Аз, както обикновено, прибегнах до самопомощ. Използвах текста на Oxford World’s Classics от 1992 г., защото се води най-близък до това, което авторът си представя. Един приятел от годините в Лондон, Саймън, ми каза: „Ако не го разбираш, няма проблем, остави се да не го разбираш“.