Не зная дали е чест или орис, но още през 70-те години, макар и да не членувах в СБП, бях търсен и посещаван от млади поети. Имах и една изключителна изненада през 1976 година. Както обикновено се случваше при подобни посещения, звънецът на входната врата подрънна плахо. Пауза. И повторно предпазливо позвъняване. Отворих. Беше висок, смущаващо слаб сравнително млад човек. Представи се като Иван Маринов. Попита удобно ли е да се видим. Влизайки, каза няколко ласкаещи ме думи. Седна издължен в един от фотьойлите в хола. Заговори кротко, с променливи гримаси и странно зареян поглед. Всичко, което изричаше, звучеше като трактат, като дълго обмислено слово, съпътствано от инстинктивни усмивки. Доста респектиращ чудак...

В един умълчан интервал зачетох подадените ми листове с напечатани на пишеща машина стихове. Кратки, дву- или трикуплетни. За някакво „селце на хълма“, за някакви „юлски вселени“, за „разказите на тревата“, за „капката вода“ с „едно такова странно шумолене“ и с „отраженията на душите и предметите“... Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористичното удвояване.