Понякога великите поети наистина опитват да обяснят собствената си сила – вдъхновението. 

Сякаш за да докажат, че освен въображение притежават и ум, те поемат из дълбините на философията. Лесинг чертае границите на поетичното. Шилер разсъждава за разликата между наивната и сантименталната поезия. Гьоте говори за безсъзнателните импулси зад творчеството. 

Тези постройки даже имат някакъв смисъл. Но не в аргументите е чарът им. Прозата на поетите, простете за тавтологията, е поетична, не логична. Тя разказва, без да обяснява. Или по-точно обяснява посредством най-ненадеждния метод – метафората. 

Ето така изглежда най-великият опит да се опише вдъхновението: есето на Федерико Гарсия Лорка „Теория и игра на дуенде“. Произнесено като реч в Буенос Айрес през 1933 г., то се преразказва трудно. Сред бароковия му слог и пищната, изненадваща образност няма да откриете стройна естетическа система. Но след този текст ще запомните дуендето завинаги.

То според Лорка е третият вид вдъхновение. Другите две са ангелът и музата. Ангелът отговаря за стила, виртуозността, чара и красотата; музата – за класическите норми на творчеството. Тя „предписва и понякога вдъхновява“ – и като ангела долита отвън. За разлика от тях дуендето извира отвътре. Не подлежи на дефиниция, само на разказ. Не можеш да го обясниш, идва и си отива. Но видиш ли го, ще го познаеш. 

В иберийската митология „дуенде“ означава домашно духче. Носи силата на земята и крайността на отчаяната страст. Ирационално, диаболично, истерично, то ухае на смърт. „Всичко, което има черни звуци, е дуенде.“ 

Федерико Гарсия Лорка
Федерико Гарсия Лорка през 1919 г.

Според една теория дуендето се корени в уникалния испански синтез, слял католицизъм, юдаизъм и ислям. Че легендарното „оле“ на арената е „Аллах“, единият за всички вери Господ. Че арабите са посели в иберийската култура дълбината на Изтока, за да се роди нещо наистина неочаквано. Нещо, което според Вера Мутафчиева турците и балканските християни не сторили, защото живели без взаимно проникване – и не постигнали синтез. Затова, твърдеше Мутафчиева, испанците наследяват от своя ислям дуендето, а ние – главно кефа. Дуендето и кефът; два толкова различни апотеоза на вдъхновението.

В това вдъхновение Лорка се вглежда с размаха на създател. При него ангелът, музата и дуендето имат свои отделни, изплъзващи се образи. Ангелът е елегия, Кийтс, Хуан Рамон Хименес, Гарсиласо де ла Вега, Филипо Липи, Галисия, Италия. Музата е ода, Лукреций, италианците от Чинкуеченто, Гонгора, Пикасо, Аполинер, Каталония, Германия. А дуендето и тъмните му води? То е танцът фламенко, борбата с бикове, демонът на Сократ, Паганини, Рембо, Веласкес, Сервантес, Кеведо, жълтото на Ел Греко, целият Гоя, Кастилия и, разбира се, цяла Испания. 

Испания. „Във всяка страна смъртта е нещо окончателно. Тя идва и щорите се спускат, но не и в Испания. В Испания се вдигат.“ „Един мъртвец в Испания е по-жив, отколкото навсякъде другаде.“ Дуендето на Лорка диша смърт; поезията му – да не говорим.

Вижте любимите му метафори. Луната е любов, красота, секс, но най-често смърт. Течащата вода е жизненост, застоялата – смърт. Обратно, кръвта, когато тече, е смърт. Конят е секс и смърт; бикът слива смъртта с красотата. Билките са смърт. Няма образ у Лорка без смърт. Един пример: героят язди към Кордова, „далечна и самотна“. Знае пътя, но никога не е бил в града. Черен кон, червена луна и „дисаги, пълни с маслини“. Изведнъж ето я смъртта – наднича иззад кордовските кули. И както казва хубавият превод на Муратов и Далчев, „нищо че смъртта ме черна чака, преди още Кордова да стигна“. Или вземете прочутата елегия за смъртта на тореадора Игнасио Санчес Мехиас. Най-причудливите метафори на света се прескачат като зайци под там-тама на зловещия рефрен „във пет часа след пладне“. А смъртта се кърши като прекрасна танцьорка в десетки образи: ту снася яйцата си, ту вятърът я носи като памук, ту окисът сее кристал и никел, ту гълъбът се бие с леопарда. „Останалото беше смърт и само смърт във пет часа след пладне“.

Санчес бил голяма звезда; намерих дописка за неговата смърт на арената в един брой на софийския „Зора“ от 1934 година. Освен че надминал всички в борбата с бикове, написал няколко пиеси, автобиографични очерци и дори поетичен фарс. Снимал се в киното, играл поло, дори председателствал футболен клуб. Женил се два пъти. През 1927 г. събрал испанските поети, за да отпразнуват 300-годишнината на Луис де Гонгора. Така се създало знаменитото поколение 27, в което блестял най-добрият – Лорка. 

Федерико и Игнасио се сприятелили, дори творили заедно. Дали Лорка се влюбил в красивия бикоборец така, както казват, че задирял Салвадор Дали? Никога няма да научим. Но знаем друго. За смъртта на Санчес писали Мигел Ернандес, Рафаел Алберти и други известни поети. Никой обаче не надминал взривната образност на Лорка.

Лорка
Лорка, Дали и техни приятели през 20-те години

Интересното е, че в живота чувствителният, образован и изнежен младеж не търсел смъртта. Не предприемал рискови ходове. Не воювал, не се отдавал на гибелни страсти. Макар да бил по-скоро социалист, общувал с монархисти, консерватори, комунисти и анархисти. Всеки петък обядвал с родоначалника на испанския фашизъм Примо де Ривера, който при срещите им спускал пердетата на колата си, защото и двамата не искали да бъдат видени заедно. И когато тътенът на Гражданската война забучал, се скрил при свой приятел фалангист, който за малко да плати за това с живота си.

Въпреки това куршумът не го пропуска. Лорка е арестуван, отведен и разстрелян близо до Алфакар. Тялото не е намерено. Спекулациите дали го убиват за леви идеи или за хомосексуализъм нямат никакво значение. Най-великият поет на испанския ХХ век загива от собственото си пророчество. 

Неговата муза бърза да го прибере рано. За пореден път поезията се оказва по-силна от живота. 

Но всъщност смъртта не е муза, нито ангел. Тя носи черни звуци, тя вдига плаща в битката между бика и бикобореца, тя идва без предупреждение – и когато все я викаш с лицемерната смелост на стихотвореца, няма да те пропусне. Тя е онова, което можем да разкажем, но не да обясним или разберем. Най-голямото поетично вдъхновение, може би единственото.

Тя, смъртта, е просто дуенде.