Mила Маша,

Така те обичах. И избягвах местата, където можех да те срещна. За последен път те видях пред Спортната палата. Ти беше сама. Някак остригана, някак опърпана и четвъртита. С подлепени очила. „Гладна съм“, ми каза. Погледна ме срамежливо. Извинително. Разбира се, не знаех какво да направя. От една страна, бях изненадан, че си ми простила – в крайна сметка ти беше на улицата, а аз имах кабинет в Народното събрание. Сигурно ме имаше за конформист, знам ли. Бях влязъл в конюнктурата, а доскоро бях дечко... Беше ми бясна. От друга страна, „гладна съм“. Ами ако с парите си купеше наркотици, все пак бяхме близо до Попа… Трябва да съм извадил парите от джоба, да съм преценявал набързо коя е безопасната сума. Сигурно съм се мотал из тази махала, защото няма час по-късно те видях на „Шишман“ – и ти вдигна недоизядената кифла високо горе, като знаме. Вдигна палец с изрязан до дъно нокът, ухили се и продължи. Това беше последната ни среща.