Чухте ли, госпожи и господа, какво световно достижение се е получило с наше участие? В Париж всички само за това приказвали. Един нов български колос се проявявал напоследък там. Вестник „Спорт“ най-напред предаде, после и в „Зора“ писаха, и в „Утро“. Сравнявали го по сила с Кинг Конг, исполинската маймуна от кинематографа. Дан Колов – така го знаели чужденците; иначе Дончо Колев по нашенски. Грамада някаква страховита, казват, същинска планина. В „Пале де спор“ надвил до един всички противници, а накрая тръшнал знаменития французин Деглан и станал световен шампион. Час и петнайсет минути се борили. Оня опитал всичките си хватки, но нашият не се дал. Със сетни сили му завъртял петата, та го прекатурил и него на тепиха. Голям успех е това, хора! На крака аплодирали парижани юначния ни сънародник.

1934 г. заварва българското общество с нова тема за превъзнасяне. Оживено се обсъжда непознатият досега Херкулес, дал повод за толкова гордост на родината си. Кечът, както е редно да се казва на американската борба, тепърва настъпва в Европа и никой не остава равнодушен пред това изумително зрелище. Едри мъжища, досущ като тукашните пехливани, но с позволение да се хващат както могат. То и името това ще рече. Свободни борби, които пълнят зали и стадиони. Как да не се възрадваш, че царят на тоя бабаитски спорт е българин, от Чадърлий, Севлиевско.