Цигареният дим в преливащото от хора и звуци парижко кафене заплашва да превърне лицата на присъстващите в неразгадаеми силуети. Но ние не можем да си позволим подобна загуба, тъй като това съвсем не са случайни лица, само забележете: в едно от сепаретата Гъртруд Стайн разпилява и пак събира парчетата от поредния литературен опит на поклащащия се срещу нея Хемингуей. Скот Фицджералд и вече пияната Зелда танцуват в средата на помещението, точно срещу масата на Салвадор Дали, Пикасо и Бунюел, които ухажват развратната и великолепна Кики дьо Монпарнас. Шагал е срамежлив и постоянно си рисува някъде отстрани. През все по-плътно стелещия се дим преминават още Т. С. Елиът, Езра Паунд, Джуна Барнс, в подобни заведения от Дъблин през Лондон до Рим, Берлин и Виена стоят приятелите им Джойс, Ремарк, Милър. Всички те търсят изгубения смисъл на цяла една епоха. Самоназоваха се… „изгубеното поколение“.

Преди обаче сладникавата романтична омая да завладее съзнанието ни в духа на „Полунощ в Париж“, нека бързо полеем главите си с хладка вода. В същите тези кафенета, по същите улици и също толкова загубени скитат още Хитлер и Джугашвили, моралният им побратим Анте Павелич, танцьорката в мрака Лени Рифенщал. Епохата между двете световни войни роди не само ангели, но и демони, преобърна земята с хастара нагоре и в голяма степен предопредели дори собствените ни съдби. 

Има нещо възхитително в сполучливите епитафии: „Вие всички сте изгубено поколение“. Права си, Гъртруд, но защо трябваше да си права и почти сто години по-късно?