О, как лекомислено приех с най-младия си възторг да пиша за Христо Смирненски! Първосигнално, какво толкова – любим поет, чиито стихове знаех наизуст още преди да тръгна на училище – от „Братчетата на Гаврош“ през любимия „Йохан“, който рецитирах с непохватен детски артистизъм сама на себе си, та до „Червените ескадрони“ и „Босоногите деца“. Това последното не е стихотворение, ама дай боже всекиму, който се е захванал с писмовна дейност, такава проза да излети под перото му. Днес, когато всички пишат и вълната на родната графомания залива социалните мрежи и рафтовете на все още съществуващите книжарници, виждаме, че гениите, ония, дето светят като жалони в литературата ни, се броят на пръсти. Ботев, Вапцаров, Дебелянов, Яворов. Смирненски. И все убити. Нито един умрял в леглото си на достолепна възраст. Вазов, Лилиев и Далчев са изключение. Въпреки че косата доста е свистяла и над тях. Това си е моя подредба, но тъй като пиша от свое име, имам право на нея.

Ама чакай, гласовете ви чувам, то Христо Смирненски не е убит. Отнесла го е жълтата гостенка. Да, туберкулозата го покосява ненавършил 25 години. Болестта на бедните, гладните, живеещите в оскъдица, безхлебните, окаяните деца върху земята на убитите поети. Следробската, следвоенната, разкъсаната от Ньойския договор България. Мила майчица и немилостива мащеха. Родина. В нея намира приют семейството на Христо, побягнало от Кукуш. В работническия квартал на София Ючбунар. Роден на 29 септември 1898 г. като Христо Димитров Измирлиев, през 1913 той е вече в София.

„С Христо Смирненски и Гоце Делчев ние, кукушани, се гордеем, защото те се проявиха в живота си като истински човеци, а с първия и зарад неговия голем талант да сочи неправдите в нашия грешен свет и прозрението му да чертае пътя за техното изкореняване.
Децата в Кукуш играеха по улиците и мейданите. Намираше ли се Христо в некоя група от свои връстници, там бе смех и веселие; в негово отсъствие – там беха кресъци, разкървавени носове, пукнати глави...

През 1912 година минаха през Кукуш голем брой войници от VII рилска дивизия. Всички беха братски посрещнати и всеки гражданин се чувствуваше оскърбен и пренебрегнат, ако в къщата му не беха настанени на храна и спане възможния брой бойци от поменатата дивизия. Христо това виде и запомни“, пише в своите спомени българският революционер, лекар и общественик Константин Станишев. И продължава: „През 1913 година бегахме към България пеши, почти без храна и вода. Стигнахме тук едва след седем дни, и то при денонощно пътуване и само с дрехите ни на гърб. Христо тогава е бил на 13–14 години. В София кукушани беха настанени в разните училища и некои други обществени сгради. Върлуваха между тех холера, петнист, възвратен, коремни тифове, разни шарки между децата, а при това и липса на достатъчно храна и покривки. Цели месеци по ред нито една дама от тогавашния „хайлайф“ не се вести нито в едно училище, да каже поне една блага дума на нещастните бежанци, ако не и да ги подпомогне с нещо от името на некое от многобройните тогавашни „благотворителни“ дружества. Христо Смирненски виде и това“.

Христо Смирненски
Христо Смирненски във Военното училище, 1917 г.

Петнайсетгодишен. Баща му Димитър се занимава със сладкарство, Христо му помага, като успоредно с това припечелва допълнително по някой грош, продавайки вестници из софийските улици. Постъпва в Техническото училище, по-късно във Военното като юнкер. Този факт не е известен на широката аудитория, кой знае защо се подминава. Предполагам, че преди 30 години, защото все пак е бил царски юнкер, а в последните 30, защото все пак Смирненски е лявоориентиран поет и писател, член на комунистическата партия. О, времена, о, нрави! Нарочно го пиша в превод, та да го разберат всички. Както и да разберат, че Христо започва да пише стихове още като ученик и да публикува хумористична и сатирична поезия от 1915 г. първо в „К’во да е“, а след това и в други вестници под псевдонима Ведбал – там където по-големият му брат Тома Измирлиев вече е известен като сътрудник. Хайде да пресметнем заедно. От 1915-а до 1923-а са колко години? Правилно! Осем. За осем години това момче натрупва и оставя на поколенията 4 (словом четири!) тома оригинални авторски произведения. Изчисляват ги на над 800 поетически и над 100 прозаически като бройка. Като литература са неизчислими и неоценими. Стихове, фейлетони, художествена проза, критика, епиграми, сатира, само романи и пиеси не е писал милият. Не му е стигнало времето.
 

„Тая година моята стара приятелка – Жълтата гостенка – потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба – догодина няма вече къде да се приюти…“ Из „Как ще си умра млад и зелен“ от Христо Смирненски


Хайде сега крачка назад, за да изясним нещата. Бидейки във Военното училище, Христо, все още Измирлиев, е хвърлен в братоубийственото потушаване на Владайското войнишко въстание. Преди точно сто години. Осемнайсетгодишният юноша, който още не знае защо е на тоз свят роден, не е попитал защо ще умре, среща очи в очи смъртта на стотици българи, избиващи се един друг, около себе си. Няма как това да не обърне светлата му душа отвъд сатирата срещу бакалите и търговците. Да я обърне към по-високите етажи на обществения строй, които си играят с човешките съдби като с пешки върху шахматна дъска. Няма как да продължи да стиска в ръка оръжие, обърнато срещу неговите братя по неволя. Напуска Военното училище през ноември 1918 г. и баща му е принуден да плати огромно обезщетение. Плаща го и никога не упреква сина си. Юношата, дето е дошъл запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора, вече е видял своите братя във робски керван, оковани от Златний телец. Това обръща душата му, обръща мирогледа му към социалните проблеми на епохата, в която му е съдено да живее. Той е беден и неговите братя по съдба са бедни. Мястото му е при тях. Словото му копае надоле, надоле, надоле в студените бездни на социалната несправедливост. Вододелна е 1918-а за Смирненски (този си псевдоним той е взел предната година и с него ще остане завинаги в литературата ни). Не си правя справка никъде, докато пиша, знам фактите от студентските си години, а стиховете – от дете. Нямам никакви претенции за критически анализ, напротив. Опитвам се да представя своята представа за Христо. Да, да, именно за Христо. Все едно се разминавам с него всеки ден по ючбунарските улици. Красив младеж, строен, тънък, бледен, с изящно чело и буйна коса, която приглажда назад, а тя все пада да обрамчи лицето му. Има си балтонче. Малко вехтичко, но прилично, подпъхва шалче под яката му, колко топли това в зимните вечери, само той си знае. Минава покрай стария музикант, покрай оня сляп, който свири на чело, разминава се с малката цветарка, която бърза от локал в локал, стиснала в ръка кошничката с цветя, пренебрегнала заплахата, че цветята се купуват, а и тя е чуден цвят, защото няма друг начин да се изкара прокълнатият метал – за хляб, за газ, за дърва… Може би иска точно на нея да каже: „Поспрете, сочнобуза Катя…“, но го блъсва с рамо бащата, дето се завръща безхлебен вкъщи и ругае от мъка и безсилие, очите му се насълзяват не от вятъра, а от вида на бездомните гаврошовци, вперили жаден взор във витрините блескави, обсипани с безброй жадувани неща, а електричните глобуси на София, този шумен и разблуден град, всуе тъй празнично блестят… Нещо да ви е познато? Не от училище, а от това, което виждате на улицата, когато отивате или се връщате от работа, ако, разбира се, имате такава? И не ви ли се ще да хванете чука и като едно вдъхновено каменарче да се заемете с прокарването на нов път? Метафора е това, метафора.

Витоша и по времето на Смирненски, и тази вечер не е теменужен остров в лунно-сребърни води, но само Поетът може да я види такава. Само Поетът може да ви накара да чуете копитата на червените ескадрони, които той не е виждал даже на кино, но по-живо описание на този устрем няма в световната литература, алоооо… Само Поетът може да ви изправи на барикадата до Йохан, кой знае защо кръстен точно така от него, но толкова пълнокръвен, че да чуете неговия вик „Челата горе!“ и да ги вдигнете, несъзнателно, но да се изправите величави като някой исполин сред делника, който никак, ама никак не е ласкав… Не ви зова към нищо, просто си говоря с Христо, споделям му, че и днес без чест ли си, прави ти чест… Не обичам многоточията, употребявам ги, защото перото ми няма силата и смелостта на Смирненски. На това момче, от което аз съм вече повече от два път по-… по-голяма. На години, само на години. Не мога да му стъпя на малкото пръстче, а нямам никакво, ама никакво намерение да се меря с ръста му, настрана, че само кръгъл идиот би могъл да поревне подобно съизмерение. Просто си мисля как някак закономерно гениите умират млади. Кой от куршум, кой от глад, кой от свирепата мълва. Христо Смирненски непрекъснато всъщност е поставян някак на вододела между едно и друго. Сам по себе си като поет той е символист, а Христо Радевски в предговора към четиритомника, издаден през 1960 г., упорито го дърпа единствено към пролетарската поезия, под мъдрото ръководство на комунистическата партия. Сам по себе си като гражданин той е на страната на унижените и оскърбените, на спартаковците, които се изправят срещу стария вълк, стария свет, който отива да си легне грохнал и пиян, на прометеевците, дето трябва да осветят с ураган от лъчи и да пометат с вулкан от души социалните разслоения. Това е романтизъм. Просто Христо събира в произведенията си всичко, толкова е многопластов. Няма как да го сложиш в калъп. Само една импресия като „Рози“ например ще разбие на пух и прах всичките квалификации. Само първият куплет на „Злободневка. Студ“:

Студено, дявол да го вземе!
Студът те реже като ножици!
Човек за да се посъвземе,
са нужни барем две госпожици!


– праща по дяволите класифицирането му като такъв и онакъв поет. Той е Смирненски. Точка.

Той няма 25 години, когато пише „Приказка за стълбата“. На тази възраст днес младежите още живеят под крилото на мама и тате или пък… или пък… или пък – каквото си решите, но без да забравяте, че мама и тате сте вие, или пък че вие сте и онези, които аха-аха са вече къмто половин век. И на кое стъпало сте, уважаеми? Надавате ли ухо към въпроса: „Кой си ти?“? Как отговаряте, а? Не аз ви деля на плебеи и принцове, Христо ви предупреждава, пък ако решите да се вслушате, може пък и да разберете за какво иде реч. Едни депутати от едно обикновено народно събрание, на които подариха на първото заседание екземпляр от тази приказка, не разбраха. Впрочем Смирненски и това е прозрял – епиграфът на произведението неслучайно гласи: „Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася за мене!“. Нещо, а? А, да бе, това не се отнася до вас… Естествено.

Остра ли съм? Вероятно. Да бях отказала да пиша, да бях се измъкнала не по европейски, а по килифарски, както е прието по нашите ширини, да бях се отаврязила от знаците – наложително непредвидено пътуване, което ми изтри сроковете от главата, два пъти текстът ми също се изтриваше от компютъра по неизвестни причини или вероятно поради моята непохватност, та трябваше да го пиша наново, ама не и не, дума съм дала, на две не я скършвам. Ядосана съм. Не толкова на себе си, колкото на света, на историята, на живота и на смъртта, на ненаситната ни земя, в която лягат младите гении на рода български и ги покрива забрава. Тази земя, на убитите поети. В която е приютен и Христо. Тленният. Нетленният е вечен. Нали не се съмнявате в това? Впрочем вашето съмнение изобщо няма значение. Все пак е препоръчително да помните, че бляна да бъдеш човек всеки сам може да си го превърне в цел, посока и да извърви пътя до него. Само не по стълбата, не по стълбата!